Давид седеше притихнал на мястото си и се опитваше да чуе речта. Думите на секретаря потъваха в шумотевицата. Давид виждаше само, че той говори нещо, но то се губеше сред какофонията от гласове.
Събранието се бе превърнало в неуправляема лудница. От високите места представителите на масите замеряха с топчета хартия и плодове делегатите на умереното течение долу в ниското. Жирондистите28 с дантелени маншети, смятани доскоро за либерали, сега бяха пребледнели от страх. Бяха известни като републикански роялисти, които подкрепяха и трите съсловия: и благородниците, и свещениците, и буржоазията. След като бе издаден манифестът на Брунсвик, животът им беше в още по-голяма опасност, отколкото на партера в събранието, и те го знаеха.
Онези, които подкрепяха връщането на краля, можеха да се окажат мъртви още преди прусаците да достигнат портите на Париж.
Дантон се бе качил на подиума и говорителят отстъпи встрани. Дантон, лъвът на Националното събрание с голямата си глава и набито тяло, имаше счупен нос и обезформени устни, защото като малък бил ритнат от бик. Вдигна едрите си ръце и се провикна за тишина.
— Граждани! За един министър на свободна държава е истинско удоволствие да обяви, че страната е спасена! Всички са се раздвижили, всички са ентусиазирани, всички горят от нетърпение да влязат в надпреварата…
Галериите и пътеките на голямата зала, където мъжете се бяха скупчили на групи, стихнаха, за да чуят словото на лидера. Дантон ги призова да се опълчат срещу прилива, надигнал се към Париж, да не се поддават на слабостта. Извиси ги до неподозирани върхове, настоя да защитават границите на Франция, да отнесат оръжия в окопите, да опазят градските порти с копия и пики. В гърдите на слушателите лумнаха пламъци при тази разгорещена реч. Скоро се чуха възторжени викове, които следваха всяка негова дума.
— Надигаме глас не от страх и ужас, а за да дадем команда, след която да се хвърлим срещу враговете на Франция!… Трябва да проявим дързост и храброст, които да подклаждаме в душите си, докато Франция бъде спасена!
Хората в Националното събрание полудяха. На партера се оформяше бунт, а мъжете хвърляха листове във въздуха и крещяха:
Отново настъпи хаос и Давид извърна очи към галерията и потърси определен човек. Той бе слаб, блед мъж, облечен безупречно, с колосан шал, сако без нито една гънка и грижливо напудрена перука. Наблюдаваше околните студено със смарагдовозелените си като на змия очи.
Давид го изучаваше как седи безучастен, защото думите на Дантон не го трогваха. В този момент Давид разбра, че само едно може да спаси страната му, разкъсвана от стотици воюващи фракции, банкрутирала и заплашвана от десетина враждебни сили извън границите. Франция не се нуждаеше от театралните умения на Дантон и Марат. Франция се нуждаеше от лидер. Нуждаеше се от човек, чиято сила бе в мълчанието, докато останалите осъзнаеха, че се нуждаят от способностите му. Изречена от неговата уста, думата „добродетел“ звучеше по-опияняващо от алчността или славата. Този човек щеше да съумее да възстанови пасторалните идеи на великия Жан-Жак Русо, на които се основаваше Революцията. Мъжът, седнал в галерията, бе този лидер. Казваше се Максимилиан Робеспиер.
13,00 ч.
Жермен дьо Стал седеше на твърда дървена пейка в сградата, където се помещаваха кабинетите на деятелите на Парижката комуна. Беше прекарала тук повече от два часа. Наоколо се бяха скупчили притеснени смълчани мъже. Неколцина се бяха свили на пейката до нея, други се бяха отпуснали на пода. През отворените врати към тази импровизирана чакалня Жермен забеляза фигури, които се лутаха напред-назад и подпечатваха някакви документи. От време на време някой излизаше от стаите и извикваше нечие име. Човекът отвън пребледняваше, останалите го потупваха по гърба и шептяха: „Кураж“, а мъжът влизаше в съответната стая.
Тя, разбира се, знаеше какво се случва зад вратата. Членовете на Парижката комуна провеждаха съд. Задаваха няколко въпроса на „обвиняемия“, вероятно „обвинен“ заради положението на родителите си, интересуваха се от произхода му и отношението към краля. Ако нещастникът имаше малко повече синя кръв, тя щеше да бъде пролята по улиците на столицата още на зазоряване. Жермен не се заблуждаваше какви шансове има нещастникът. Оставаше й една-единствена надежда и тя не й позволяваше да се изплъзне, докато очакваше съдбата си. Те не биха гилотинирали бременна жена.
Докато Жермен чакаше и опипваше нашивките по наметката, мъжът до нея неочаквано изгуби самообладание, стисна глава в длани и се разхлипа. Останалите погледнаха нервно към него, ала никой не се опита да го успокои. Извръщаха гузно очи, както човек отвръща поглед от просяците и недъгавите. Жермен въздъхна и стана. Нямаше желание да мисли за ридаещия мъж на скамейката. Трябваше да намери начин да се спаси.
