Насили се да отвори очи и я погледна. След това си наложи да се усмихне, въпреки че устните му се сгърчиха.
— Ти ме нарече Морис — отбеляза той, без да позволява на усмивката да угасне. — А не „чичо Морис“. — Тя бе толкова невероятно красива, с устни, разтворени като розова пъпка… Опита се да насочи мислите си другаде. Валентин. Тя искаше да му разкаже за Валентин. Бавно отпусна ръка на рамото й и усети изгарящата топлина на кожата. Забеляза тънка синя вена да пулсира на дългата бяла шия. По-надолу се надигаха младите й гърди…
— Валентин те обичаше много — прошепна задавено Мирей. — Споделяше с мен всичките си мисли и чувства. Знам, че копнееше да направи с теб всички онези неща, които правят жените и мъжете. Знаеш за какво говоря, нали? — Тя отново вдигна поглед към него, — устните й бяха съвсем близо, тялото й… Изглежда, не бе чул правилно.
— Аз… аз не съм сигурен… Да, разбира се, че знам — заекна той, без да откъсва очи от нея. — Само че не съм и предполагал… — Наруга се, че е такъв глупак. Какви, за бога, ги приказваше тя? — Мирей — започна строго той. Искаше му се да се държи бащински с нея. Все пак момичето, застанало пред него, можеше да му бъде дъщеря, освен че бе почти дете. — Мирей — повтори отново той, докато се питаше как да насочи разговора към безопасна тема.
Ала тя вдигна ръце към лицето му, плъзна пръсти в косата му и го привлече към себе си. Господи, каза си той, сигурно съм полудял. Не е възможно да се случва подобно нещо.
— Мирей — изрече отново името й Морис и устните му срещнаха нейните. — Не мога… не можем… — Разбра, че пороят се отприщва, когато докосна устните й, и усети топло пулсиране в слабините. Не, не можеше. Не и това. Не сега!
— Не забравяй — шепнеше Мирей до гърдите му, докато го докосваше през тънката коприна, — че аз също я обичах. — Той простена и смъкна халата от раменете й, за да потъне в топлата й плът.
Потъваше и се даваше. Навлизаше все по-дълбоко в тъмната страст, пръстите му се плъзгаха като през хладни дълбоки води, докато галеха дългите копринени бедра на Мирей. Двамата лежаха на дебелите неоправени завивки, където я бе положил, след като я пренесе от терасата, и той имаше чувството, че продължава да пада. Когато устните им се срещнаха, сякаш кръвта му запя и се смеси с нейната. Силата на страстта му бе непреодолима. Опита се да си спомни какво прави и защо не бива да го прави, ала единственият му копнеж бе да забрави. Мирей се надигна към него, обхваната от страст, още по-завладяваща и неутолима от неговата.
Момичето го погледна. Очите й се бяха превърнали в тъмни зелени езера и той разбра, че тя изпитва същото. Всеки път, когато я докоснеше, с всяка ласка тя сякаш пропадаше все по-дълбоко в тялото му, завладяна от желанието да потъне във всяка негова костица, във всеки нерв, във всеки мускул. Сякаш се опитваше да го притегли на дъното на тъмно езеро, където щяха да се удавят заедно, опиянени от страст. Бяха погълнати от водите на Лета, реката на забравата. Докато той се потапяше в дълбоките й зелени очи, усети страстта да го подмята като развилняла се буря, чу птичи песни да се понасят от дъното на бездната.
Морис Талейран бе любил много жени, толкова много, че дори не помнеше всички, ала сега, докато лежеше на меките ленени чаршафи, а дългите крака на Мирей бяха преплетени с неговите, не успяваше да си спомни нито една. Знаеше, че никога повече няма да усети нещо подобно. Бе преживял екстаз, какъвто малцина са изпитвали. Ала ето че в момента го разкъсваше болка. И чувство на вина.
Да, вина, защото, щом двамата се отдадоха на страстна прегръдка, по-болезнена от всичко, преживяно досега, той бе извикал: „Валентин.“ Валентин! Беше се случило в мига, в който страстта го бе погълнала. А Мирей бе прошепнала:
„Да.“
Погледна я. Сметановата кожа, разпиляната й коса бяха толкова красиви на фона на хладните бели чаршафи. Момичето впи в него огромните си зелени очи. След това се усмихна.
— Нямах представа, че ще изпитам всичко това — призна тя.
— Хареса ли ти? — попита той и нежно разроши косата й.
— О, да, хареса ми — призна усмихната. След това забеляза, че той е разтревожен.
— Съжалявам — каза тихо той. — Не исках. Но ти си невероятно красива. Желаех те безкрайно много. — Целуна я по косата, а след това по устните.
— Не трябва да съжаляваш — опита се да го успокои Мирей, седна в леглото и го погледна, вече напълно сериозно. — За момент се почувствах така, сякаш тя е жива. Стори ми се, че всичко е било един кошмар. Ако Валентин беше жива, щеше да се любиш с нея. Затова не бива да съжаляваш, че си ме нарекъл с нейното име. — Тя умееше да чете мислите му. Той вдигна бавно очи към нея и също се усмихна.
Отпусна се на леглото и привлече Мирей върху себе си. Кожата й бе хладна. Косата и се посипа по раменете. Той вдъхна дълбоко аромата й. Едва успя да овладее стягането в слабините. Имаше нещо, което желаеше повече. Първо трябваше да научи какво се бе случило.
