— Валентин загина заради тези фигури — разхлипа се Ми рей. — Не можех да позволя да попаднат у тях! Трябваше да ги извадя, преди той да тръгне от затвора. Взех малко дрехи от дома на Давид, тази кожена чанта и побягнах…
— Едва ли си тръгнала от къщата на Давид по-късно от шест. Къде беше през всичкото това време. Пристигнала си тук след полунощ?
— В градината на Давид бяха заровени само две от фигурите — отвърна Мирей. — Бяхме ги донесли ние с Валентин от „Монглан“: златния слон и сребърната камила. Останалите шест сестра Клод ги носеше от друго абатство. Доколкото знам, пристигнала е в Париж вчера сутринта. Не е имала много време да ги скрие, а било изключително опасно да ги носи на срещата с нас. Умирайки, жената бе казала само на Валентин къде се намират.
— Но ти си ги открила! — Талейран разпери ръка над безценните фигури, пръснати по завивките. Струваше му се, че от тях струи топлина. — Нали ми каза, че в затвора имало войници и членове на трибунала, и други хора, които се били скупчили там. Как успя да разбереш от Валентин къде са скрити?
— Последните й думи бяха: „Спомни си призрака.“ След това повтори няколко пъти фамилното си име.
— Призракът ли? — попита объркан Талейран.
— Веднага се сетих какво се опитва да ми каже. Намекваше за твоя разказ и призрака на кардинал Ришельо.
— Сигурна ли си? Очевидно, след като фигурите са тук. Не мога да си представя как си ги открила благодарение на тази оскъдна информация.
— Беше ни споменал, че си бил свещеник в Сен Реми, напуснал си, за да учиш в Сорбоната, и там си видял призрака на кардинал Ришельо в параклиса. Както знаеш, фамилията на Валентин е Дьо Реми. Само че аз си спомних веднага, че прадядото на Валентин, Жерико дьо Реми, е погребан в параклиса на Сорбоната, недалече от гроба на Ришельо! Опитвала се е да ми каже, че фигурите са заровени там. Минах през най-тъмните квартали, за да отида в параклиса, където открих свещ на гроба на прадядо й. На светлината на тази свещ претърсих параклиса. Минаха часове, докато напипам хлабава плочка, прикрита зад кръщелния купел. Вдигнах я и ги видях скрити отдолу. След това дотичах с всички сили тук, на Рю дьо Бюн. — Мирей замълча, задъхана от вълнение.
— Морис. — Тя отпусна глава на гърдите му, за да чуе ударите на сърцето му. — Струва ми се, че имаше още една причина Валентин да спомене призрака. Опитвала се е да ми подскаже да се обърна към теб за помощ, да ти се доверя.
— Какво мога да направя, за да ти помогна, мила? — попита Талейран. — Самият аз съм затворник и не мога да напусна Франция, преди да си осигуря пропуск. Предполагам, сама разбираш, че докато тези фигури са у нас, ще бъдем в опасност.
— Няма да е така, ако разгадаем тайната, източника на сила, който те крият. Ако го открием, тогава ще сме в по-изгодно положение. Нали така?
Тя бе толкова смела и сериозна, че Талейран не се сдържа и се усмихна. Приведе се над нея и докосна с устни голото й рамо. Колкото и да се стараеше да се владее, усети как страстта се надига с нова сила. В този момент някой тихо почука.
— Монсеньор — заговори Куртиад зад вратата. — Не ми се иска да ви притеснявам, но навън ви чака един господин.
— Не съм у дома, Куртиад — отвърна Талейран. — Знаеш много добре.
— Човекът носи съобщение от господин Дантон — продължи прислужникът. — И пропуските.
В девет същата вечер Куртиад лежеше на пода в кабинета, сакото беше му грижливо сгънато на един от столовете, а ръкавите на колосаната му риза бяха навити. Заковаваше последната фалшива преграда на сандъците с книги, пръснати из стаята. Купчини книги имаше навсякъде. Мирей и Талейран пиеха бренди сред неразборията.
— Куртиад утре заминаваш за Лондон с книгите — обади се по едно време Талейран. — Когато пристигнеш, ще питаш кои търговци за недвижими имоти използва Мадам дьо Стал и те ще ти предадат ключовете на жилището, което са намерили. Каквото и да става, не позволявай никой да се доближава до книгите. Не ги изпускай от очи, не ги разопаковай, преди двамата с госпожица Мирей да пристигнем.
— Вече ти казах — заяви Мирей. — Не мога да замина с теб за Лондон. Единственото ми желание е да изнеса шаха от Франция.
— Мило момиче — отвърна Талейран и я погали по косата, — вече говорихме по този въпрос. Настоявам да използваш моя пропуск. Аз лесно ще си намеря друг. Просто не можеш да останеш повече в Париж.
— Първата ми задача е да спася „Шаха Монглан“ от ръцете на онзи отвратителен човек и от всички, които биха злоупотребили с него — отвърна Мирей. — Валентин щеше да постъпи по същия начин. Може да дойдат и други сестри в Париж и да потърсят убежище. Налага се да остана тук, за да им помогна.
— Смелостта ти е изумителна — каза й той. — И все пак няма да позволя да останеш сама в Париж, да не говорим, че е невъзможно да се върнеш в дома на чичо си. Двамата с теб трябва да решим какво да правим с фигурите, когато пристигнем в Лондон.
