— Мирей, искам да те помоля нещо — започна той и гласът му прозвуча тихо в косата й. Тя вдигна глава. — Знам, че ще ти причиня болка, но трябва да ми разкажеш за Валентин. Разкажи ми всичко. Добре е да се свържем с чичо ти. Снощи говореше насън за старото абатство…
— Не бива да казваш на чичо къде съм — прекъсна го бурно Мирей и се изправи рязко в леглото.
— Нека поне да организираме прилично погребение на Валентин — опита се да я убеди той.
— Дори нямам представа — опита се да обясни Мирей, ала едва успяваше да произнесе думите — дали ще успеем да открием тялото й. Ако се закълнеш да ми помогнеш, ще ти разкажа как умря Валентин. И защо умря.
Талейран я погледна учуден.
— Какво искаш да кажеш с това „защо“ е умряла? — попита той. — Предположих, че сте попаднали в тълпата пред затвора. Нали не…
— Тя умря — прекъсна го Мирей — заради това.
Стана от леглото и отиде до чантата, оставена от Куртиад до вратата на спалнята. Повдигна я с усилие и я примъкна към леглото, за да я постави отгоре. Отвори я и даде знак на Талейран да погледне вътре. Там бяха прибрани покритите с пръст и стръкчета трева осем фигури от „Шаха Монглан“.
Талейран посегна към обелената тук-там кожена чанта и извади една от фигурите, стисна я с ръце и се отпусна до Мирей на смачканите чаршафи. Фигурата представляваше огромен златен слон, висок почти колкото дланта му. Седлото му бе гъсто обсипано с лъскави рубини и черни сапфири. Хоботът и златните бивни бяха вирнати в бойна готовност.
— Символът на мъдростта — прошепна той. — Тази фигура днес наричаме офицер, съветника на царя и царицата.
Извади фигурите една по една и ги постави на леглото. Имаше сребърна камила и златна; още един златен слон, изправен на задните си крака арабски жребец, размахал диво предните във въздуха, и три пешки, понесли различни оръжия, всяка една от тях не по-висока от пръста му, украсени с аметисти и цитрин, турмалин, смарагди и яспис.
Талейран бавно посегна към жребеца и го завъртя. Почисти основата му от мръсотията и забеляза символ, отпечатан върху златото. Огледа го по-внимателно. След това го показа на Мирей. Символът представляваше кръг със стрела, забита от едната страна.
— Марс, червената планета — обясни той. — Богът на войната и разрушението. „И излезе друг кон, риж; и на яздача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един друг да се убиват; и даден му бе голем меч“36.
Мирей, изглежда, не го чу. Не откъсваше очи от символа на пиедестала. Сякаш бе изпаднала в транс. Най-сетне Талейран забеляза устните й да потрепват и се наведе напред, за да я чуе.
— „Сар бе името на меча“ — промълви тя. След тези думи затвори очи.
Талейран седя смълчан повече от час, загърнал се в халат, докато Мирей остана гола сред смачканите чаршафи, за да разкаже какво се бе случило.
Тя му преразказа чутото от абатисата, постара се да си припомни всички подробности, описа какво бяха направили монахините, за да извадят шаха от стените на абатството. След това му довери как бяха пръснали фигурите из цяла Европа, как двете с Валентин трябваше да служат за приемнички, ако някоя монахиня изпадне в беда. Разказа му и как Валентин се бе втурнала, за да се срещне със сестра Клод пред портите на затвора.
Когато Мирей стигна до момента, в който трибуналът бе осъдил Валентин на смърт, а Давид се бе отпуснал на земята, Талейран я прекъсна. По лицето на Мирей се стичаха сълзи, очите й бяха подпухнали и гласът й едва се долавяше.
— Искаш да кажеш, че Валентин не е била смазана от тълпата? — извика той.
— Осъдиха я! Онзи противен мъж — ридаеше Мирей. — Никога няма да забравя лицето му. Гнусните му гримаси! Та на него му доставяше истинско удоволствие да се разпорежда с живота и смъртта. Дано да изгние от раните си…
— Какво каза? — Талейран я сграбчи за ръката и я разтърси.
— Той как се казваше? Не може да не си спомняш!
— Попитах го — отвърна Мирей и го погледна през сълзи.
— Той не ми каза. Отвърна, че бил „гневът на народа“!
— Марат! — извика Талейран. — Трябваше да се сетя. Не мога да повярвам…
— Марат! — повтори Мирей. — Сега вече знам името му и никога няма да го забравя. Обеща да ме преследва до самия край, ако не открие фигурите там, където му казах. Само че аз ще съм тази, която ще го преследва докрай.
— Мило мое момиче — отвърна Талейран, — извадила си фигурите от скривалището им. Марат ще преобърне и земята, и небето, за да те открие. Как успя да се измъкнеш от двора на затвора?
— Чичо Жак-Луи — отвърна Мирей. — Беше съвсем близо до злия човек, когато той издаде заповедта си и изпадна в дива ярост. Аз се хвърлих върху тялото на Валентин, но те ме извлякоха настрани точно когато… когато… — Мирей продължи с огромно усилие: — След това чух чичо да ме вика, повтаряше да бягам. Изскочих навън и нямам никаква представа как съм минала през портата. Беше истински кошмар, но щом се озовах на уличката, изтичах към градината на Давид.
— Удивително смела си, мила. Питам се дали на мен щяха да ми стигнат силите да постъпя като теб.
