Освободена любов полностью

Докато мълчаха, тя го огледа като лекар. Кожата му беше пепелявосива, бузите му хлътнали, ръцете треперещи. Изглеждаше като след двуседмичен запой, краката му трепереха и дишаше неравномерно. И каква беше тази миризма? Боже, напомняше й за баба й, от която се носеше мирис на парфюм и пудра. Или… може би беше нещо друго, нещо, което я върна в медицинския институт… Да, повече приличаше на това. Той вонеше на формалдехида от часовете по анатомия.

Определено беше блед като труп. Беше много болен и тя се чудеше дали ще може да се справи с него.

Като опипваше бръснача в джоба си, тя преценяваше разстоянието между двама им и реши да играе на сигурно. Независимо че той беше слаб, вратата беше затворена и заключена. Ако го нападнеше, само рискуваше да бъде ранена или убита, но нямаше да се спаси. Най-добре беше да чака край прага, докато някой от тях дойде. Нужен й бе елементът на изненада, защото иначе със сигурност щяха да я надвият.

Само че какво щеше да прави, щом се озовеше навън? В голяма къща ли се намираше? Или в малка? Имаше чувството, че солидната като във Форт Нокс преграда пред прозорците говореше за цялостна силна охрана.

— Искам да изляза — каза тя.

Ред Сокс въздъхна уморено.

— След няколко дни ще се върнеш към живота си, без да помниш нищо от това.

— Да бе. Отвличането по принцип се помни от жертвата.

— Ще видиш. Или няма, зависи как ще се развият нещата. — Ред Сокс тръгна към леглото, като се придържаше за бюрото, а после и за стената, за да стои прав. — Той изглежда по-добре.

Искаше й се да му изкрещи да се махне от пациента й.

— Ви? — Ред Сокс седна внимателно на леглото. — Ви?

Очите на пациента се отвориха и ъгълчетата на устата му потрепнаха.

— Ченге.

Двамата протегнаха ръце един към друг в един и същи момент, и тя реши, че сигурно са братя — само дето толкова се различаваха по боята си. Може би бяха просто близки приятели? Или любовници?

Погледът на пациента се плъзна към нея и обходи цялото й тяло, сякаш да се увери, че нищо не й се е случило. После се спря на храната, която тя не беше докоснала, и се намръщи неодобрително.

— Тази сценка не я ли разиграхме съвсем наскоро? — промърмори Ред Сокс на пациента. — Само дето аз бях в леглото. Да приемем, че сме квит, и да сложим край на тези глупости.

Ледените ясни очи се отместиха от нея и се насочиха към приятеля му. Все още беше намръщен.

— Изглеждаш ужасно.

— А ти си като Мис Америка.

Пациентът извади и другата си ръка над завивките, сякаш тя тежеше поне колкото пиано.

— Помогни ми да си сваля ръкавицата.

— Забрави. Не си готов за това.

— Влошаваш се.

— Утре…

— Сега. Ще го направим сега. — Гласът на пациента се сниши до шепот. — Още един ден и няма да можеш да се изправиш. Знаеш какво се случва.

Ред Сокс отпусна главата си тежко. Изруга тихо и се протегна към ръката с ръкавицата на пациента.

Джейн отстъпи назад, докато не се блъсна в креслото, в което бе лежала, докато беше в безсъзнание. Тази ръка просна на пода медицинската сестра и й причини апоплектичен удар, и все пак двамата продължаваха своето, все едно контактът с това чудо не беше нищо особено.

Ред Сокс внимателно свали кожената ръкавица и откри ръка, цялата в татуировки. Господи, кожата сякаш светеше.

— Ела тук — каза пациентът й и широко разтвори ръце към другия. — Легни при мен.

Дъхът на Джейн спря.

Кормия вървеше през залите на светилището. Босите й крака стъпваха безшумно, бялата й роба не издаваше и звук, а дъхът, излизащ от дробовете й, не се долавяше и като най-слаба въздишка. Така трябваше да се движи една Избраница — без сянка за окото, без прошумоляване за слуха.

Само дето тя имаше лична причина, а това не беше редно. Като Избраница трябваше винаги да служи на Скрайб Върджин и всичките й намерения да са насочени към нея.

Ала личната причина на Кормия не можеше да бъде пренебрегната.

Храмът на книгите беше в края на дълга колонада и двойните му врати бяха винаги отворени. Бе най-ценен от всички храмове, дори и от този, в който се пазеха съкровищата. Тук се съхраняваше архивът на Скрайб Върджин за расата, дневник, необятен по мащаб, обхващащ хиляди години. Диктуван от Нейна Святост на специално обучени Избраници, този труд, с многото обич, вложена в него, бе свидетелство и за историята, и за вярата.

Между стените с цвят на слонова кост, под светлината на бели свещи Кормия стъпваше по мраморния под, преминаваше край безбройни лавици с книги, като в тревогата си постоянно забързваше крачка. Томовете на дневника бяха подредени хронологически, по години и социална принадлежност, но това, което тя търсеше, нямаше да е тук, в общата секция.

Погледна през рамо, за да се увери, че няма никой наоколо, потъна в един коридор и се озова пред лъскава червена врата. В средата имаше изображение на два черни кинжала, кръстосани при остриетата, с дръжките надолу. Около двата ефеса на златно листо беше изписан свещеният девиз на Древния език: