— Каза: „Окото ти, окото ти, какво стана?“ — повтори Ви, без да вложи никакви емоции.
В последвалата тишина от носа на Ви продължи да капе кръв, като се стичаше бавно по устните му. Ръцете го боляха от ударите, които беше нанесъл. Изпитваше болка и в главата. Но нищо от това не го притесняваше. Беше изпълнен със странна сила.
— Защо онова момче би казало такова нещо?
— Не знам.
С баща му останаха загледани един в друг, докато не се събра тълпа от зяпачи.
Блъдлетър заяви, без да се обръща конкретно към някого:
— Очевидно синът ми обича да чете. Искам да съм наясно с интересите му, така че ако някой го види да го прави, трябва да ме уведоми. Ще го смятам за лична услуга и ще се отблагодаря. — Бащата на Ви се завъртя, грабна жената през кръста и я поведе към главния огън. — Да поспортуваме, войници мои.
Мъжете нададоха одобрителни възгласи и групата се разпръсна.
Ви ги гледаше как си отиват, но не почувства никаква омраза. Обикновено в мига, когато баща му обърнеше гръб, Вишъс даваше воля на ненавистта си към него. Сега не изпитваше нищо. Също както когато подаде книгите. Не чувстваше… нищо.
Хвърли поглед надолу към момчето, което беше пребил.
— Ако отново се приближиш до мен, ще счупя ръцете и краката ти и ще направя така, че никога да не можеш да видиш нищо повече. Ясно ли е?
Онзи се усмихна, въпреки че устата му беше подута, сякаш нажилена от пчели.
— Само почакай, ако аз се преобразя пръв.
Ви опря ръце на коленете си и се наведе към него.
— Аз съм син на баща си. Затова съм способен на всичко. Независимо от размера ми.
Момчето отвори широко очи пред очевидната истина. В състоянието, в което се намираше Ви, нямаше нещо, което да не може да преглътне, нямаше нещо, което не би могъл да постигне. Не би се спрял пред каквото и да било по пътя си към целта.
Беше същият като баща си. Бездушна пресметливост, облечена в плът. Синът беше научил урока си.
<p>12.</p>Когато Джейн се съвзе, вече не се намираше в ужасния сън, този, в който нещо несъществуващо беше оживяло в нейно присъствие: отново видя острите кучешки зъби на пациента си и как той приближи устни до китката на жената, за да пие от кръвта й.
Мъглявите, размазани образи не искаха да я напуснат и я докараха до паника, като покривало, което се движи, защото има нещо под него. Нещо, което би те наранило. Нещо, което би те ухапало. Вампир.
Тя не се плашеше лесно, но сега, докато бавно се надигаше, беше уплашена. Като огледа спартанската спалня, с ужас осъзна, че отвличането не е било сън. Ами останалото? Не беше сигурна кое е истина и кое не, защото имаше доста празнини в паметта й. Спомняше си как оперира пациента. Спомняше си как го премести в интензивното отделение. Помнеше и мъжа, който я отвлече. А след това? Всичко беше някак смътно.
Пое дълбоко дъх, при което й замириса на храна и видя, че точно до стола й е оставен поднос. Повдигна сребърен похлупак… Боже, чинията беше наистина хубава. Порцелан „Имари“, какъвто имаше и майка й. Намръщено отбеляза, че храната беше изискана: агнешко с малки пресни картофки и тиква. Имаше и парче шоколадова торта, а кана и чаша бяха поставени отстрани.
Дали не бяха отвлекли и Уолфганг Пак3 ей така, да стане весело?
