— Използвал си я разумно само когато си го удрял с нея. — Проницателните му тъмни очи се присвиха при вида на вдлъбнатината в купчината кожи, образувана от гърба на Ви. — Лентяйствал си сред тези кожи, нали така? Прекарвал си времето си тук.
Ви не отговори и баща му направи още една крачка към него.
— Какво правиш тук? Четеш книги ли? Мисля, че правиш точно това и мисля, че трябва да ми ги дадеш. Може и на мен да ми хареса да ги чета, вместо да изпълнявам задълженията си.
Ви се поколеба… и получи толкова силен шамар, че се озова върху кожите, служили му за скривалище. Плъзна се надолу и се изтъркаля зад купчината. Озова се на колене пред останалите си три книги. Течащата от носа му кръв покапа върху една от кориците.
— Да те ударя ли отново? Или ще ми дадеш това, което поисках? — Блъдлетър звучеше отегчено. Сякаш и двете решения бяха напълно приемливи. Това, че Ви щеше да е наранен и в двата случая, му носеше удовлетворение.
Ви протегна ръка и потърка меката кожена подвързия. В гърдите му се надигна болка от сбогуването, но чувството беше така безсмислено. Нещо, за което го беше грижа, щеше да бъде унищожено, и то незабавно, каквото и да стореше той. Все едно, че книгите вече ги нямаше.
Ви погледна през рамо към Блъдлетър и съзря истина, която промени живота му. Баща му би унищожил всичко и всеки, към когото Ви се обърне за утеха. Беше го правил безброй пъти по безброй начини и щеше да продължи. Случаят с тези книги беше само една крачка по безкрайния път, който щеше да е мъчителен.
Осъзнатото прогони болката от Ви. Просто така. За него вече нямаше полза от емоциите. Те носеха само агония, когато накрая всичко рухнеше. Ето защо повече нямаше да чувства.
Вишъс взе книгите, които беше притискал нежно в ръце часове наред, и се изправи пред баща си. Подаде томовете, някога най-ценното нещо в живота му, без да изпитва грижа или привързаност. Сякаш никога не беше виждал тези книги.
Блъдлетър не посегна да ги вземе.
— Даваш ли ми ги, сине?
— Да.
— Знаеш ли, май не ми се иска да ги чета. Може би трябва да избера да се бия, както всеки мъж би сторил. За расата си и за честта си. — Той протегна масивната си ръка към един от кухненските огньове. — Отнеси ги там. Изгори ги. Зима е и ни е нужна топлина.
Блъдлетър присви очи, когато Ви спокойно се приближи до огъня и хвърли книгите в пламъците. Обърна се отново към баща си, който го изучаваше внимателно.
— Какво каза онова момче за окото ти? — измърмори Блъдлетър. — Чух да се споменава нещо.
