Освободена любов полностью

Тя погледна към пациента си.

Под светлината на нощната лампа той лежеше неподвижно върху черни чаршафи, със затворени очи — черната му коса беше разпиляна по възглавницата, едрите му рамене се показваха от завивката. Дишането му беше бавно и равномерно, лицето му имаше цвят, не беше потен от треска. Въпреки че чертите му бяха изопнати, а устата му приличаше на цепка, той изглеждаше… съживен.

Което беше невъзможно, освен ако не беше останала в безсъзнание поне седмица.

Джейн се изправи със сковано движение, протегна ръце над главата си и се изви назад, за да раздвижи гърба си. С безшумна стъпка тя отиде до мъжа, надвеси се над него и провери пулса му. Равномерен. Силен.

По дяволите. Нямаше никаква логика. Никаква. Пациенти, които бяха простреляни и намушкани с нож, чието сърце бе спирало два пъти и след това бяха претърпели сърдечна операция, не се възстановяваха така. Никога.

Вампир.

О, я стига с това.

Тя погледна електронния часовник на нощното шкафче и видя датата. Петък. Петък? Боже, беше петък, десет часът сутринта. Беше го оперирала едва преди осем часа, а той изглеждаше, като че ли се е лекувал седмици.

Може би това беше сън. Може да е заспала във влака за Манхатън и щеше да се събуди, когато стигнат спирка „Пърм“. Щеше да се посмее, да си вземе чаша кафе и според плановете си да отиде на интервюто в „Кълъмбия“, като щеше да хвърли вината за състоянието си върху храната от кетъринга.

Тя чакаше. Надяваше се някоя неравност по релсите да я разтърси и събуди.

Вместо това електронният часовник продължаваше да отмерва минутите.

Ясно. Значи обратно към версията, че всичко това е истина. С чувството, че е съвсем сама и изплашена до смърт, Джейн се приближи до вратата, опита се да завърти топката на бравата и откри, че е заключена. Изненада. Изкушаваше се да затропа, но каква полза? Никой нямаше да дойде да я освободи и освен това тя не искаше да знаят, че е будна. Не й оставаше нищо друго, освен да огледа мястото. От външната страна на прозорците имаше някаква преграда, толкова плътна, че не пропускаше и лъч дневна светлина. Вратата очевидно не беше опция за изход. Стените бяха масивни. Нямаше телефон. Нямаше компютър.

В дрешника имаше само черни дрехи, големи ботуши и огнеупорна каса. С ключалка.

Банята също не предлагаше изход. Нямаше прозорец, нито достатъчно голям вентилационен отвор, през който да се промъкне.

Тя се върна обратно в стаята. Боже, не беше в спалня, а в килия с легло.

И това не беше сън.

Жлезите й започнаха да произвеждат адреналин, сърцето й заблъска лудо в гърдите. Каза си, че полицията сигурно я търси. Нямаше как иначе. При всичките охранителни камери и персонал в болницата, все някой трябва да бе видял как отвеждат нея и пациента й. Освен това, ако пропуснеше интервюто си, щяха да се запитат къде е.

В опит да се стегне, Джейн се върна в банята и затвори вратата, която беше без заключалка. След като използва тоалетната, тя изми лицето си и сграбчи хавлията, която висеше на вратата. Щом носът й потъна в гънките, тя улови невероятен аромат, от който сърцето й спря. Миришеше на пациента й. Сигурно я бе ползвал, преди да излезе и да получи куршума в гърдите.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. В ума й се настани една-едничка мисъл — секс. Боже, ако можеха да бутилират този мирис и да го продават законно, тези момчета можеха преспокойно да покриват разходите си за хазарт и наркотици.

Отвратена от себе си, тя пусна хавлията, сякаш беше мръсна вещ, и видя нещо да проблясва зад тоалетната. Наведе се надолу към мраморните плочки и откри бръснач, от старомодните, които й напомняха за уестърните. Вдигна го и се загледа в лъскавото острие.

Е, това беше добро оръжие. Дяволски добро.

Тя го мушна в престилката си, когато чу, че вратата на спалнята се отваря.

Излезе от банята, като държеше ръцете си в джобовете, а очите й бяха нащрек. Този с шапката на „Ред Сокс“ се беше върнал и носеше две войнишки мешки. Товарът не изглеждаше тежък, особено за човек, тъй едър като него, но той го мъкнеше с усилие.

— Това би трябвало да ти е достатъчно, за да започнеш — каза той с дрезгав, уморен глас, като изговаряше думите с типичен бостънски акцент.

— Да започна какво?

— Да го лекуваш.

— Моля?

Мъжът се наведе и отвори една от торбите. Вътре имаше кутии с бинтове и марли. Хирургически ръкавици. Сини пластмасови подлоги. Шишенца с лекарства.

— Той ни каза какво ще ти е нужно.

— Така ли? — По дяволите. Не й се играеше ролята на лекар. Ролята й като жертва на отвличане беше предостатъчна.

Той се изправи внимателно, сякаш беше замаян.

— Ще се погрижиш за него.

— Нима?

— Да. И преди да попиташ, да, ще се измъкнеш оттук жива.

— Стига да си свърша добре работата?

— Именно. Аз не се тревожа за това. Ти би го направила така или иначе, нали?

Джейн се загледа в него. Не се виждаше много от лицето му под бейзболната шапка, но извивката на челюстта му й беше позната. А и бостънският акцент.

— Познавам ли те? — попита тя.

— Вече не.