Освободена любов полностью

Той опря ръце на леглото и наведе глава. Беззвучният й плач го съсипваше. Предпочиташе да го ударят с чук. Той й беше причинил това.

Изведнъж тя се завъртя към него и пое дълбоко дъх. По нищо не личеше, че е разстроена, освен по червенината около очите й.

— Сам ли ще се храниш, или имаш нужда някой да ти държи приборите?

Той примигна.

Аз съм влюбен, помисли си Ви и я погледна. Наистина съм влюбен.

По време на урока Джон започна да се чувства така, сякаш беше в ада. Изпълнен с болки, замаян, изтощен. Главоболието му беше толкова силно, та можеше да се закълне, че косата му гори.

Примижал, като че гледаше към фаровете на кола, а не към черната дъска, той преглътна с пресъхнало гърло. През последните няколко минути не беше записал нищо в тетрадката си, тъй като не беше сигурен за какво беше лекцията на Фюри. Още ли говореха за оръжия?

— Джон? — прошепна Блей. — Добре ли си?

Джон кимна, защото така постъпваш, като ти зададат въпрос.

— Искаш ли да легнеш?

Джон поклати глава, решил, че това е друга подходяща реакция. Не можеше само да кима.

Боже, какво не му беше наред? Мозъкът му бе като захарен памук, кълбо, заемащо пространство, без да има предназначение. Фюри затвори учебника, по който беше преподавал.

— Време е да пробвате истински оръжия. Зейдист ще проведе урока по стрелба тази вечер, а с вас ще се видим утре.

Разговорите на околните се понесоха наоколо като порив на бурен вятър, а Джон сложи раницата на чина си. Добре, че днес поне нямаха физически тренировки. В това му състояние щеше да е истинско представление да вдигне от стола нещастния си задник и да се затътри до стрелбището.

Стрелбището се намираше зад фитнес залата и на път за там беше трудно да остане незабелязано как Куин и Блей се движеха плътно до него като бодигардове. Егото му страдаше, но практическият му усет го караше да им е благодарен. При всяка стъпка чувстваше погледа на Леш и усещането беше, сякаш имаше пръчка динамит в задния си джоб.

Зейдист ги очакваше пред стоманената врата на стрелбището, отвори я и каза:

— Наредете се до стената, дами.

Джон последва останалите и опря гръб в бетона. Помещението беше като кутия за обувки, тясно и дълго, и имаше над десет кабини за стрелба. Мишените бяха с формата на глава и торс и висяха от тавана. Всяка можеше да бъде управлявана дистанционно от пулта на преподавателя, като се променяше разстоянието до стрелящия или се раздвижваше.

Леш влезе последен и се запъти към края на редицата с високо вдигната глава, сякаш знаеше, че ще им даде да се разберат с пистолета. Не погледна никого в очите, освен Джон.

Зейдист затвори вратата, намръщи се и посегна към телефона, висящ от колана му.

— Извинете ме. — Отиде в ъгъла, отговори на обаждането и когато се върна, изглеждаше блед.

— Промяна в плановете. Рот ще поеме тази вечер.

Само секунда по-късно, дематериализирал се пред вратата, в помещението влезе Рот. Беше по-едър дори от Зейдист. Носеше черни кожени дрехи и черна риза с навити до лактите ръкави. Поговориха за кратко със Зи, после кралят потупа брата по рамото и го стисна с ръка, сякаш за да му даде кураж.

Бела, помисли си Джон. Сигурно е нещо, свързано с Бела и бременността й. По дяволите. Надяваше се всичко да е наред.

Рот затвори вратата след Зи и застана пред класа. Скръсти покритите с татуировки ръце пред гърдите си и разкрачи крака. Когато погледна към единайсетте ученици, изглеждаше така непробиваем, както стената, на която се беше опрял Джон.

— Оръжието тази вечер е деветмилиметров полуавтомат. Терминът полуавтомат за този тип пистолети е погрешен. Ще използвате Глок. — Посегна към кръста си и извади смъртоносното парче черен метал. — Обърнете внимание, че предпазителят е на спусъка.

Разясни им подробностите за оръжието и патроните, а двама догена влязоха с количка с размерите на болнична носилка. Единайсет напълно еднакви пистолета лежаха отгоре й, а до всеки от тях имаше пълнител с патрони.

— Днес ще работим върху стойката и прицелването.

Джон се загледа в пистолетите. Беше склонен да се обзаложи, че нямаше да се справи добре със стрелбата, точно както се случваше с всички останали дисциплини от обучението им. Изпълни го гняв, който накара главата му да пулсира още по-силно.

Поне веднъж му се искаше да открие нещо, в което го бива. Поне. Веднъж.

Пациентът я гледаше странно и Джейн огледа набързо дрехите си, да не би нещо да виси.

— Какво? — промърмори тя, ритайки с крак, за да смъкне надолу крачола на панталона си.

Изобщо не трябваше да пита. Сурови типове като него обикновено не харесваха жени, които плачат, но ако това беше причината, той можеше да си гледа работата. Всеки на нейно място би се разстроил. Всеки.

Само дето, вместо да коментира ревльовците изобщо или нея конкретно, той взе чинията с пилешко от подноса и започна да яде.