Отвратена от него и от цялата ситуация, тя се върна при креслото си. Това, че загуби бръснача, обезсмисли бунта й, и въпреки че беше боец по природа, се предаде и заложи на изчакването. Ако имаха намерение да я убият, досега да го бяха направили. Основният въпрос сега беше измъкването оттук. Молеше се да се случи скоро. И по възможност да не включва погребална агенция и урна с праха й.
Когато пациентът хвана едно пилешко бутче, тя разсеяно си помисли, че той има красиви ръце.
Добре, сега вече беше отвратена и от себе си. По дяволите, със същите тези ръце той я беше сграбчил и бе съблякъл лекарската й престилка, сякаш беше някаква кукла. И това, че после я сгъна внимателно, не го правеше герой.
Дългото мълчание и тихото потропване на сребърните му прибори по чинията, й напомниха ужасните тихи вечери с родителите й.
Боже, храненията в онази задушна трапезария в стил „крал Джордж“ бяха направо болезнени. Баща й седеше начело на масата с кралско неодобрение и наблюдаваше колко сол слагат в храната си и как я ядат. Според доктор Уилям Росдейл Уиткъм единствено месото трябваше да се соли, зеленчуците — никога, и мнението му беше категорично, всички в къщата трябваше да се съобразяват. На теория. Джейн нарушаваше правилото най-редовно, като се беше научила да отмята китката си, така че да поръси и задушените броколи, варения фасул или печените на грил тиквички.
Тя поклати глава. След като беше минало толкова време и той беше вече мъртъв, не биваше все още да се ядосва, а и това бяха излишни емоции. Освен това точно в момента имаше други грижи, нали така.
— Попитай ме — изрече внезапно пациентът.
— Какво?
— Всичко, което искаш да знаеш. — Той попи устните си с брокатената салфетка и избърса козята си брадичка. — Това ще усложни крайната ми задача, но поне няма да седим и да слушаме потропването на приборите ми.
— Каква точно е крайната ти задача? —
— Не те ли интересува какво съм аз?
— Знаеш ли, освободи ме и ще ти задам цял куп въпроси за вида ти. Дотогава съм малко заета с мисълта как ще завърши хубавата ми кратка ваканция.
— Дадох ти дума…
— Да бе. Също така ме нападна преди малко. И само ако ми кажеш, че е било за мое добро, не отговарям за реакцията си. — Джейн погледна надолу към късите си нокти и започна да избутва кожичките си. След като приключи с лявата си ръка, вдигна поглед. — Относно задачата ти… ще имаш ли нужда от лопата, за да я свършиш?
Пациентът погледна в чинията си и мушна вилицата в ориза, сребърните й зъбци се плъзгаха между зрънцата, пробождайки някои от тях.
— Задачата ми… така да се каже… е да направя така, че да не си спомняш нищо от това.
— Чувам го за втори път и честно казано, мисля, че това са глупости. Малко ми е трудно да си представя, че още ще дишам и няма да си спомням как някакъв тип ме метна през рамо, измъкнаха ме от болницата и бях доведена тук като твой личен лекар. Как точно си мислиш, че ще забравя това?
Ярките му като диаманти ириси се вдигнаха към нея.
— Ще ти отнема тези спомени. Напълно ще ги залича от паметта ти. Няма да си спомняш нито моето съществуване, нито че си била тук.
Тя му отправи присмехулен поглед.
— Да бе…
В този миг усети парене в главата си и с гримаса допря пръсти до слепоочията си. Когато свали ръцете си, погледна пациента и се намръщи. Какво ставаше, по дяволите? Той ядеше, но не от подноса, който беше тук преди. Кой беше донесъл нова храна?
— Приятелят ми с шапката на „Ред Сокс“ — поясни пациентът и избърса устата си. — Не си ли спомняш?
Силно изчервена, си спомни всичко: как Ред Сокс влезе, как пациентът й отне бръснача, как тя се бореше с него.
— Мили… боже — прошепна Джейн.
Пациентът продължи да се храни, все едно изтриването на паметта не беше по-необичайно от печеното пиле, което поглъщаше.
— Как?
— По неврологичен път. Нещо като шев и кройка.
— Как?
— В какъв смисъл как?
— Как намираш спомените? Как ги отделяш? Ти…
— Моята воля. Твоят мозък. Това е достатъчно конкретно.
Тя присви очи.
— Един бърз въпрос. Тази магична дарба, свързана със сивото вещество, съпътствана ли е с абсолютна липса на угризения за целия ви вид, или само ти си лишен от съвест по рождение?
Той спусна приборите си.
— Моля?
Изобщо не я интересуваше, че го е обидила.
— Първо ме отвлече, сега ще заличиш спомените ми и дори не съжаляваш, нали? Третираш ме като вещ, взета назаем…
— Опитвам се да те защитя — отсече рязко той. — Имаме врагове, доктор Уиткъм. Такива, които биха те открили, ако знаеш за нас, биха те отвели на тайно място, за да те убият… след известно време. Няма да го допусна.
Джейн се изправи.
— Слушай, прекрасни принце, цялата тази реторика за защита е прекрасна, но не бихме имали нужда от това, ако не бяхте ме отвлекли.
Той остави приборите в чинията и тя се приготви, че ще й се развика. Вместо това той промълви тихо:
— Виж… беше писано да дойдеш с мен.
— Нима? Да не би на задника ми да имаше закачен надпис: „Отвлечи ме“?
