Претрансът, когото беше пребил с книгата си, вървеше покрай потока с пъстърва в ръка, която, ако се съдеше по хищническото му задоволство, несъмнено беше откраднал от друг. Точно когато зърна Ви, въдицата на Ви с улова му на нея мина покрай него и той спря. С триумфален възглас тикна мятащата се риба в джоба си и хукна след тази на Ви, въпреки че това го поведе обратно към преследвачите му.
Може би заради репутацията на Ви другите момчета се дръпнаха от пътя му, когато той се запъти след претранса. Групата изостави гонитбата и се превърна в подтичващи наоколо зрители.
Другият претранс беше по-бърз от Ви, скачайки небрежно от камък на камък, докато Ви беше по-внимателен. Кожените подметки на масивните му ботуши бяха мокри, а мъхът, растящ по скалите — хлъзгав. Въпреки че жертвата му набираше преднина, той се бавеше, за да подбере къде да стъпи.
Когато стигна до уширението на потока, където останалите бяха ловили, претрансът скочи върху един камък и се протегна за висящата на куката на Ви риба. Но щом посегна да хване пръчката, за която беше завързан канапът, загуби равновесие… и кракът му се изпързаля изпод него.
Понесе се с главата надолу бавно и грациозно като перо. Звукът от удара на главата му в камъните, лежащи само на сантиметри под повърхността на водата, беше силен като пукотът от пречупено парче дърво и когато тялото му се отпусна, самоделната въдица се понесе бързо напред.
Ви се приближи към момчето, припомнил си видението, което беше имал. Оказа се очевидно погрешно. Не беше умрял на върха на планината с лице, огряно от слънцето, и коси, разрошени от вятъра. Умря тук и сега в прегръдките на реката.
Това беше поне малко облекчение.
Вишъс се загледа в тялото, отнесено от течението към спокойното езеро. Точно преди да потъне, то се обърна с лицето нагоре.
От неподвижните устни се отделиха мехурчета и се отправиха към повърхността, за да уловят лунната светлина. Ви се удиви от смъртта. Наставаше такъв покой, веднъж щом тя настъпеше. Каквито и разправии и действия да бяха предизвикали отпътуването на душата към вечността, това, което следваше, напомняше тихата монотонност на падащ сняг.
