Отприщен гроб полностью

– Ами налага му се да е такъв – изръмжа Страйк. – Някой пробва ли се да те зариби?

– Не точно, но една руса жена, която май беше наясно колко струват дрехите на Прудънс, се завъртя около мен на излизане. Надявала се да съм прекарала добре и ме попита имам ли някакви въпроси. Казах, че е било много интригуващо, но не проявих прекален интерес. Тя каза, че се надявала да ме види отново там.

– Правиш се на мъчно достъпна – подхвърли Страйк, току-що усетил първата капка леден дъжд върху лицето си. – Добър избор.

– На излизане се наложи да пусна банкнота от двайсет лири в кутията за помощи – осведоми го Робин, – предвид, че нося чанта за петстотин лири. Но се погрижих момчето на входа да види колко давам.

– Вземи си ги от сумата за дребни разноски – каза Страйк.

– И аз… опа – избъбри Робин леко стресната, но и със смях.

– Какво има?

– Аз… нищо.

Двама млади американци – високи, в добра форма, с бради и бейзболни шапки, се настаниха навън през две маси от Робин. Единият бе облечен в поло, другият носеше фланелка „НАСКАР“ с името Джими Джоунс отпред и голямо число 48.

– Нищо важно, ще ти кажа после. Просто исках да те уведомя, че съм сложила началото. Сега те оставям, след като си тръгнал към Луси. Ще се видим в понеделник.

Страйк, който нямаше нищо против това, че обаждането на Робин го разсейваше от целта на вървенето му, се сбогува с нея и продължи напред с нарастващо неприятно предчувствие. Луси се бе показала особено развълнувана, че той ще им гостува, което правеше още по-мъчно за него да съобщи новината си.

Голямото дърво магнолия в предния двор на Луси и Грег бе отрупано с цвят в този студен мартенски ден. Страйк почука на вратата и тя почти мигновено бе отворена от любимия му племенник Джак.

– Да му се не види – каза Страйк, – пораснал си поне с петнайсет сантиметра от последното ни виждане.

– Би било странно да се смаля – отвърна Джак ухилен. – А ти си отслабнал.

– Е, аз имах нужда от смаляване – отвърна Страйк и обърса крака на изтривалката. – Един ден ще разбереш, като стигнеш до моята възраст… Нося нещо за теб, Люк и Адам – подаде му той пазарския плик.

Луси се появи в антрето и като чу последните думи на Страйк, засия насреща му. При предишни случаи бе изразявала недоволство, задето той толкова нескрито фаворизира средния ѝ син.

– Каква прекрасна изненада – прегърна тя брат си. – Люк е на футбол с Грег, но Адам е горе. Влизай, тъкмо извадих кейка с банан от фурната.

– Мирише прекрасно – отбеляза Страйк и я последва в кухнята, която имаше стъклена врата към задния двор. – Отрежи ми малко парче. Още седем килограма ме делят от крайната цел.

– Радвам се, че се отби, защото съм малко разтревожена за Тед – каза Луси и извади две малки чинийки от шкафа. Тед беше овдовелият им чичо, който живееше в Корнуол. – Звънях му сутринта и той ми разправи същата история като при предишния ни разговор, дума по дума.

– Мисля, че просто е самотен – отбеляза Страйк и седна до кухненската маса.

– Може би – изрече Луси със съмнение, – но се чудя дали да не прескоча да го видя. Ти би ли дошъл с мен?

– Да, ако имам достатъчно основание – отвърна Страйк, който отново се усети притискан от Луси, тъй като тя имаше навика да го принуждава към мигновено обвързване с обещания и на него често му се налагаше да се справя с недоволството ѝ, че не се вписва на минутата в плановете ѝ. Днес обаче Луси просто му сервира резен бананов кейк и чаша чай.

– Е, как така реши да дойдеш? Не че не съм предоволна да те видя.

Преди Страйк да е успял да отговори, се появиха Джак и Адам, всеки хванал по един лък „Въздушна буря Файъртек“, които Страйк им бе купил с конкретната цел да изкара синовете на Луси в градината, та той да може да говори с нея.

– Страхотен е! – възкликна Адам към чичо си.

– Радвам се, че ти харесва – отвърна Страйк.

– Корм, не биваше да го правиш – обади се Луси, макар очевидно да бе във възторг, че го е направил. Предвид колко пъти бе забравял рождените дни на племенниците си, Страйк бе наясно, че тези подаръци са доста позакъснели. – Жалко, че вали – каза Луси, като погледна през прозореца към градината.

– Много слабо – уточни Страйк.

– Искам да го пробвам – отсече Джак, с което заздрави позицията си на любимец на своя чичо. – Ще си сложа гумените ботуши – добави към майка си и забързано излезе от кухнята. За облекчение на Страйк, Адам последва по-големия си брат.

– Е, защо си тук? – попита отново Луси.

– Предпочитам да говоря, когато момчетата не могат да ни чуят – отвърна Страйк.

– О, боже мой, да не си болен? – изпадна в паника Луси.

– Не съм, разбира се – отвърна Страйк. – Аз просто…

Джак и Адам нахълтаха отново в кухнята и двамата обути с гумени ботуши.

– И палтата, момчета – нареди Луси, разкъсвана между тревожното си нетърпение да чуе какво има да ѝ каже Страйк и потребностите на синовете си.

Най-сетне двете момчета изчезнаха в дъжда, вече облекли палта, и Страйк прочисти гърло.

– И така, исках да говоря с теб по повод случай, който току-що поех.

– О – малко поуспокоена рече Луси. – Защо?