Отприщен гроб полностью

– Защото, ако имаме успех, за което в момента няма особени изгледи, но ако все пак го постигнем, сигурно ще се появи в медиите. А ако това се случи, има бегла вероятност да излезе и нещо за нас… за мен и теб… докато бяхме там. Може да изровят нещо.

– Че какво? – с поизтънял глас попита Луси. – Не изписаха ли всичко вече? „Син на запалена почитателка на попгрупи“, „Прословутата купонджийка Леда Страйк“.

– Няма да е само за мама – каза Страйк.

Забеляза как лицето на Луси леко се изопна. Тя самата не бе наричала Леда „мама“, откакто беше на четиринайсет, и напоследък изрично бе наблягала на факта, че смята покойната им леля Джоун за своя истинска майка.

– А какво тогава?

– Наеха ме да разследвам Универсалната хуманитарна църква – съобщи Страйк.

– Е, и?

– Базата им е там, където преди беше комуната Ейлмъртън.

Луси се отпусна тежко на стола, сякаш думите я бяха блъснали физически, лицето ѝ бе съвършено безизразно. Накрая тя преглътна и промълви:

– О…

– Беше голям шок за мен да осъзная, че тъкмо оттам са тръгнали – заговори Страйк. – Стана ми ясно чак след като бяхме поели случая и…

За негов ужас Луси беззвучно заплака.

– Лус… – Страйк протегна длан, но Луси отдръпна ръката си от масата и обви тяло.

Беше много по-лоша реакция, отколкото Страйк беше очаквал. Предполагал бе, че ще се сблъска с гняв и негодувание, задето отново я излага на клюки, разменяни пред вратата на училището, относно неортодоксалното ѝ минало.

– Господи – отрони Страйк, – аз не съм…

– Какво не си? – със следа от гняв попита Луси, а сълзите вече течаха по бузите ѝ.

– Съжалявам – каза Страйк. – Самият аз бях шокиран, като видях…

Луси се изправи, отиде до ъгъла на кухнята, където на метална стойка имаше руло домакинска хартия, откъсна няколко парчета и обърса лицето си. Пое дъх и каза, като очевидно се опитваше да се овладее:

– Съжалявам. Аз просто… не очаквах…

Тогава напълно рухна. Страйк стана от мястото си и приближи към нея. Почти очакваше Луси да го отблъсне, но тя му позволи да я прегърне и да я притисне към себе си, така че сега хлипаше на гърдите на брат си. Останаха така може би минута, когато външната врата се отвори.

Луси мигом бутна Страйк настрани и забързано заизтрива лицето си. После подвикна с фалшива бодрост:

– Как мина, Люк, победи ли?

– Да – обади се Люк от антрето и Страйк забеляза, че гласът му беше започнал да мутира, откакто го бе видял последно. – Три на един. Онези бяха жалки.

– Чудесно! Ако си кален, върви направо под душа – викна Луси. – Чичо ти Корм е тук – добави.

Люк не отговори нищо на това, а хукна право нагоре.

В кухнята влезе зетят на Страйк с мокро долнище на анцуга. Страйк предположи, че той вероятно тренира отбора на сина си. По професия беше контрольор в строителството и Страйк така и не бе успял да го хареса.

– Всичко наред ли е? – попита, като местеше поглед между Луси и Страйк.

– Просто си говорехме за Тед – отвърна Луси, за да обясни зачервените си очи и лице.

– Е, ами аз ѝ казах, че е естествено той да започне да позабравя – небрежно подхвърли Грег към Страйк. – На колко стана? Осемдесет и няколко?

– Седемдесет и девет – уточни Луси.

– Ами това си е вече близо осемдесет – каза Грег и се приближи към банановия кейк.

– Ела в дневната да поговорим там – обърна се Луси към Страйк и взе чая си.

Грег очевидно нямаше желание да участва в обсъждането на чичото на жена си и не възрази, че е изключен от разговора.

Дневната с бежовата ѝ мека мебел не бе променена от последното идване на Страйк, само училищните снимки на племенниците му бяха подновени. На една полица гордо се мъдреше голяма снимка на чичо Тед и покойната леля Джоун. Датираше някъде от осемдесетте. Страйк добре си спомняше двамата в този им вид: косата на Джоун тъй бухнала, колкото Елнет бе успяла да я направи, корава под морския бриз, и Тед – най-едрия и якия от местната спасителна морска служба. Страйк седна на канапето и му се прииска да обърне снимката с лице към стената, преди да прозвучат спомени за комуната Ейлмъртън, защото леля му и чичо му бяха посветили голяма част от живота си на старания да закрилят племенниците си, които Леда им тръсваше, после ги отвеждаше също тъй непредсказуемо, както вършеше всичко.

След като внимателно затвори вратата, за да изолира семейството си, Луси седна на кресло и постави чашата си с чай на странична масичка.

– Съжалявам – произнесе отново.

– Не се извинявай – отвърна Страйк. – Повярвай ми, знам какво ти е.

– Мислиш ли? – със странна нотка в гласа изрече тя.

– Беше ужасно място. Нима предполагаш, че бих го забравил?

– Някои от комуната Ейлмъртън останали ли са там?

– Само една, доколкото знам – отговори Страйк. – Твърди, че била жертва на братята Краудър. Омъжена е за водача на Църквата.

– Как се казва?

– Мадзу.

– Божичко – изплака Луси и отново скри лице в дланите си.