Отприщен гроб полностью

– Джак, иди да се изсушиш и после може да си вземеш от банановия кейк – поръча Луси, като имаше вид на напълно доволна от живота, и за пръв път в живота им като възрастни хора на Страйк му хрумна, че решимостта на Луси да се вкопчва в стабилност и в идеята си за нормалност, твърдият ѝ отказ да разсъждава до безкрайност за ужасни прояви на човешкото поведение бяха форма на изключителна смелост.

Щом вратата се затвори зад Джак, той отново се обърна към Луси и ѝ каза тихо и почти искрено:

– Иска ми се да ми го беше казала по-рано.

– Само щеше да се разстроиш. Така или иначе, ти искаше да вярваш, че Леда е прекрасна.

– Не е така – отвърна той и вече беше напълно честен. – Тя беше… каквато беше.

– Не беше годна да е майка – отсече ядосано Луси.

– Не беше – въздъхна тежко Страйк. – По този въпрос си съвсем права.

Луси го гледа няколко секунди, загубила дар слово от изумление.

– Чаках с години да кажеш това. С години!

– Знам – кимна Страйк. – Виж, знам, че според теб аз я мисля за идеална, но, разбира се, не е така. Вярваш ли, че като гледам теб като майка и те съпоставям с нея, не виждам разликата?

– О, Стик – промълви Луси, отново готова да заплаче.

– Тя беше каквато беше – повтори Страйк. – Аз я обичах, няма да те убеждавам в противното. И може да беше пълен кошмар в много отношения, но знам, че и тя ни обичаше.

– Дали? – промърмори Луси и обърса очи с кухненската хартия.

– Знаеш, че ни обичаше – каза Страйк. – Излагаше ни на опасност само защото тя самата бе толкова наивна, че не я биваше сама вратата да си отвори дори. Обърка учението ни, защото тя самата мразеше училището. Дотътряше разни ужасни мъже в живота ни, защото за всеки следващ мислеше, че ще е любовта на живота ѝ. Нямаше злонамереност в нищо от това, просто нехайство.

– Нехайните хора нанасят много вреди – посочи Луси, като още попиваше сълзите си.

– Да, така е – кимна Страйк. – И тя също нанесе вреди. В крайна сметка най-вече на себе си.

– Аз не исках… не исках тя да умре – захлипа Луси.

– Господи, Лус, знам, че не си искала!

– Винаги си бях мислела, че един ден ще седна и ще ѝ кажа всичко, ще се разберем… но после вече бе късно и… нея я нямаше. Казваш, че ни е обичала, но…

– Знаеш, че ни обичаше – настоя Страйк. – И ти го знаеш, Лус. Помниш ли онази история с продължения, която тя измисляше за нас? Как се казваше, по дяволите?

– „Лунните лъчи“ – още разплакана подсказа Луси.

– Да, семейството Лунни лъчи – каза Страйк. – Мама Лунен лъч и…

– …Бомбо и Мънго…

– Тя не показваше обичта си като повечето майки, но пък и не правеше нищо като другите хора. Но това не значи, че не е имало обич. Нито значи, че не беше безотговорна също така.

За няколко минути отново настана мълчание, нарушавано само от разреждащото се подсмърчане на Луси. Накрая тя избърса лицето си с две ръце и вдигна поглед със зачервени очи.

– Ако разследваш онази тъй наречена църква… как се казваше?

– УХЦ.

– Погрижи се да изобличиш кучката Мадзу – тихо изрече Луси. – Не ме е грижа дали самата тя е била подлагана на тормоз. Съжалявам, но не ѝ съчувствам. Тя им помагаше да го правят с още момичета. Беше им като сутеньор.

Страйк обмисли дали да я осведоми, че не е нает да изобличи Мадзу, но вместо това каза:

– Ако ми падне възможност, твърдо ще го направя.

– Благодаря ти – промърмори Луси, като продължаваше да бърше подпухналите си очи. – Ами тогава си струва да се заемеш с тази поръчка.

– Чуй, исках да ти кажа и още нещо – подхвана той и още докато го изричаше, се почуди сам на себе си какви ги върши. Импулсът дойде от желанието му да бъде откровен, както се бе показала тя. – Аз… ъъ… влязох в контакт с Прудънс… сещаш се, другото незаконно дете на Рокъби.

– Наистина ли? – повдигна вежди Луси и за негово изумление – той бе крил зараждащите се отношения от Луси от страх, че тя ще ревнува или ще се почувства изместена, – се усмихна през сълзи. – Стик, това е чудесно!

– Мислиш ли? – объркан попита той.

– Ама, разбира се! Откога влязохте във връзка?

– Не знам… отпреди няколко месеца. Тя ме посети в болницата, когато… сещаш се…

Той посочи с палец към белия си дроб, който бе пробит от озовал се в безизходица убиец.

– И що за човек е тя? – попита Луси, която изглеждаше заинтригувана и любопитна, но не и недоволна.

– Мила – отвърна Страйк. – Все пак не е като теб…

– Не е нужно да казваш това – позасмя се Луси. – Знам какво сме преживели заедно, знам, че никой друг никога не би го разбрал. Наясно си, че Джоун винаги е искала да се помирите с Рокъби.

– Прудънс не е Рокъби – възрази Страйк.

– Не е, наистина, но все пак е хубаво, че се виждате. Джоун би се радвала.

– Не очаквах да го приемеш така.

– А защо не? Аз се виждам с другите деца на баща ми.

– Наистина ли?

– Естествено. Не съм говорила за това, защото…

– Опасявала си се да не се почувствам наранен?

– Вероятно се усещах гузна, задето аз поддържам отношения с моя баща и децата му, а ти не – отвърна Луси. След кратка пауза добави: – Видях Шарлот във вестника с новия ѝ приятел.