Отприщен гроб полностью

Сега вече ужасни подозрения нападнаха Страйк. Вярвал беше, че на нито един от двамата не им се бе случило нещо по-лошо в комуната Ейлмъртън, освен да бъдат уплашени и понякога гладни; че са се отървали на косъм от онова, което по-късно излезе в пресата. В своите спомени той винаги беше с Луси, държал се бе плътно до нея, за да е сигурен, че няма да бъде отведена някъде от братята Краудър. Легнали нощем на долепените си дюшеци, братът и сестрата си бяха шепнали колко много мразят това място, колко силно искат Леда да ги отведе оттук. Нищо повече не беше имало, нали? Това бе вярвал години наред.

– Лус? – промълви той.

– Не я ли помниш? – изрече яростно Луси, като отпусна ръце. – Нима не помниш онова момиче?

– Не – отвърна искрено Страйк.

Обикновено паметта му бе отлична, но спомените му за Ейлмъртън бяха размазани, запазил бе повече усещане, отколкото факти, беше черна дупка в съзнанието му. Може би умишлено се бе опитвал да забрави отделните хора; далеч по-леко бе да мисли за всички тях като за безлика шайка, макар такава нужда да не бе възниквала, след като всичко бе приключило.

– Помниш я. Много бледа. С остър нос. Черна коса. Все се обличаше като лека жена.

Нещо се размърда в паметта на Страйк. Мернаха му се много къси шорти, тънка блузка с презрамка през врата и дълга тъмна леко омазнена коса. Той беше на дванайсет, хормоните му още не бяха стигнали юношеския си пик, когато най-малкият намек за неприбрани в сутиен гърди предизвикваше неудържима, понякога видима възбуда.

– Да, сега вече си я спомням смътно.

– Значи тя още е там? Във фермата? – попита Луси, вече дишаща ускорено.

– Да, както ти казах, омъжена е…

– Ако тя е била жертва – процеди Луси през стиснати зъби, – със сигурност го е разтръбила.

– Защо го казваш?

– Защото тя… защото тя…

Луси трепереше. Няколко секунди не каза нищо, после от нея изригна порой от думи.

– Знаеш ли колко се радвах, като научавах, че ще имам момче, всеки път, като ме гледаха на видеозон? Всеки път! Не исках момиче. Знаех, че ще съм негодна за майка на момиче.

– Щеше да си…

– Не, нямаше – с гореща ярост изрече Луси. – Нямаше да смея да я изпусна от очи. Знам, че и с момчета се случва, знам го… но по-често… В Ейлмъртън преследваха само момичетата. Само момичетата.

Луси продължаваше да диша тежко и от време на време бършеше очи с домакинската хартия. Страйк знаеше, че проявява малодушие, защото си личеше каква нужда имаше Луси да му го каже, само че той не искаше да задава повече въпроси, тъй като не желаеше да чуе отговорите.

– Тя ме отведе при него – промълви Луси най-накрая.

– При кого?

– При доктор Коутс – отвърна Луси. – Паднах. Тя трябва да беше на петнайсет или шестнайсет. Хвана ме за ръката. Аз не исках да отивам. „Трябва да те види лекарят“, настоя тя и ме помъкна почти насила.

В стаята надвисна поредното кратко мълчание, но Страйк усещаше как гневът на Луси се бори с обичайната ѝ сдържаност и решимостта ѝ да се преструва, че животът, който бяха водили с Леда, е отдавна мъртъв като самата Леда.

– Той… докосна ли те… – бавно изрече Страйк.

– Пъхна четири пръста в мен. После кървих в продължение на два дни.

– О, по дяволите. – Страйк обърса лицето си с длан. – А аз къде съм бил?

– Играеше футбол – отвърна Луси. – И аз играех. Точно така паднах. Ти сигурно си помислил, че тя ми помага.

– О, по дяволите, Лус – изруга Страйк. – Толкова ми е…

– Не беше твоя вина, а на така наречената ни „майка“ – ядосано го пресече Луси. – Къде беше тя? Търкаляла се е някъде дрогирана. Или се е чукала с някой дългокос мърляч в гората. Онази кучка Мадзу ме затвори там с Коутс, а е знаела. Знаела е. Видях я да го прави и с други малки момичета. Водеше ги в стаите на братята Краудър. Най-вече за това говоря на психотерапията: защо не казах на никого, защо не попречих други момиченца да бъдат наранени…

– Ходиш на психотерапия? – ахна Страйк.

– Боже милостиви, естествено, че ходя на психотерапия! – яростно изшептя Луси, тъй като някой, вероятно Грег, хапнал солидна порция от банановия кейк, мина покрай вратата на дневната и се отправи към горния етаж. – След това гадно детство… ти не ходиш ли?

– Не – отвърна Страйк.

– Не – повтори горчиво Луси. – На теб не ти е нужно, естествено, толкова си силен, толкова ненакърнен…

– Не съм казал това – отвърна Страйк. – Не съм… дявол го взел…

– Недей – тросна се тя, отново обвила тялото си с ръце. – Не искам… Остави, няма значение. Само дето има значение. – По лицето ѝ отново потекоха сълзи. – Не мога да си простя, задето си замълчах. Кучката Мадзу водеше и други момиченца, а аз нищо не казах, защото не исках да се знае какво се случи на мен…

Вратата на дневната се отвори. Страйк бе смаян от рязката промяна у Луси, която избърса лицето си и мигом изправи гръб, тъй че, когато Джак влезе задъхан и с мокра коса, тя вече се усмихваше.

– Страхотен лък! – възкликна Джак към Страйк.

– Радвам се да го чуя – отговори Страйк.