Отприщен гроб полностью

– Е, тя винаги се е стремила към определен стил на живот – повдигна рамене Страйк. – Вечният проблем с мен беше, че бях безпаричен.

– Нали не ти се иска…

– Боже мой, не – увери я Страйк. – Всичко е в миналото и там ще си остане.

– Радвам се – кимна Луси. – Наистина се радвам. Ти заслужаваш нещо по-добро. Ще останеш за обяд, нали?

Предвид всички разкрития от сутринта Страйк не виждаше друг избор, освен да приеме.

Страйк направи нетипично за него усилие да изглежда весел по време на обяда, изтърпя зет си и най-големия си племенник с толерантност, каквато не бе демонстрирал преди. Също така не побърза да си тръгне, а изчака дъждът да спре. Тогава цялото семейство излезе в градината да гледа как Люк, Адам и Джак играят със своите лъкове „Файъртек“. Постара се дори да приеме с чувство за хумор инцидента, за който бе сигурен, че не е случаен, когато Люк прати стрелата си в бузата на Страйк, а Грег избухна в гръмогласен смях.

Едва когато напусна къщата, Страйк си позволи да отпусне лице и да се освободи от усмивката, която решително бе носил през последните два часа. Категорично отказа на предложението на Луси да го закара и сега вървеше пеша под сиво небе, разсъждаващ над всичко чуто.

Страйк беше психически устойчив човек и бе понесъл много несгоди в живота си, не най-малката от които загубата на половината си десен крак. Един инструмент на самодисциплина, който си бе изковал от ранна младост и бе доусъвършенствал в армията, беше навикът да систематизира и изолира проблемите и той рядко го бе подвеждал, но в момента не действаше. Чувства, които не искаше да изпитва, и спомени, обикновено успешно потискани, го връхлетяха и той, който ненавиждаше всичко намирисващо на самоанализ, пропътува разстоянието до Денмарк Стрийт в тъй дълбок размисъл, че почти не регистрираше гарите и за малко да пропусне да слезе на своята – метростанция „Тотнъм Корт Роуд“.

Когато се прибра в мансардния си апартамент, се чувстваше по-мрачен и нещастен от много време насам. По тази причина си сипа двойно уиски, зареди вейп устройството си, седна до кухненската маса и се зае да редува глътки скоч с издишване на пара по посока на прозореца.

Рядко бе изпитвал такъв гняв към майка си като в този следобед. Официалната причина за смъртта ѝ бе случайна свръхдоза. Тогава Страйк беше на деветнайсет и до този ден бе убеден, че свръхдозата ѝ бе поставена от нейния много по-млад съпруг. Реакцията му на новината бе да напусне университета и да постъпи във военната полиция, решение, което неконвенционалната му майка би приела като необяснимо и комично. Но защо?, питаше той Леда в съзнанието си. Ти знаеше, че аз искам ред и установени граници, живот, който да не е безкрайна бъркотия. Ако ти не беше каквато беше, и аз нямаше да съм този, който съм. Може би аз жъна каквото ти си посяла, така че не смей, по дяволите, да се присмиваш на армията и на мен, ти, с твоето обкръжение от педофили, скитници и наркомани…

Тези мисли за Леда неизбежно доведоха до мисли за Шарлот Камбъл, защото знаеше, че много доморасли психолози, включително близки и приятели, са на мнение, че той тъй безвъзвратно е бил увреден при отглеждането му от Леда, та неизбежно е бил привлечен от също толкова хаотична и лабилна жена. Това винаги бе дразнило Страйк, дразнеше го и сега, докато седеше с уискито си, зареял поглед през мансардния прозорец, защото в действителност съществуваха дълбоки различия между бившата му годеница и покойната му майка.

У Леда имаше бездънно състрадание към несретниците и нелечим оптимизъм по отношение на човешката природа, който никога не я напусна. По същество там се коренеше и проблемът: наивното ѝ неугасващо убеждение, че истинското зло присъства само в прикриваната еснафщина. Може да бе поемала много рискове, но не бе склонна към самоунищожение, тъкмо обратното, очакваше да доживее до стогодишна възраст.