Отприщен гроб полностью

– Ще ви запозная с една от техниките за медитация, които използваме за укрепване на духовната ни сила, защото няма как да се борим със злините в света, ако не сме в състояние да контролираме фалшивата си същност, която може да е по-деструктивна от всичко срещано навън.

Мадзу започна да крачи пред тях, а робата се вееше зад гърба ѝ и искреше на светлината от провесените фенери. На врата си на черно шнурче носеше плоска седефена риба.

– Кой тук някога е падал в плен на срам или чувство за вина?

Всички вдигнаха ръце.

– Кой тук е имал мигове на тревога и безсилие?

Отново всички вдигнаха ръце.

– Кой на моменти е изпитвал безнадеждност пред лицето на световните проблеми като климатичните промени, войните и растящото неравенство?

За трети път цялата група вдигна ръце.

– Напълно естествено е да имате тези чувства – каза Мадзу, – но подобни емоции са пречка за духовния ни растеж и нашата способност да осъществяваме промени. Сега ще ви преподам простичко упражнение за медитация – каза Мадзу. – Тук, в Църквата, го наричаме радостната медитация. Искам всички да се изправите…

Изпълниха желанието ѝ.

– Раздалечете се мъничко… трябва да сте на ръка разстояние…

Групата се разшава.

– В изходно положение ръцете са отпуснати до тялото… а сега бавно… бавно… повдигнете ръце и в същото време поемете дълбоко дъх и го задръжте, докато съберете длани над главата си.

Когато всички бяха сключили пръсти над главите си, Мадзу каза:

– И издишайте, като бавно свалите ръце… а сега се усмихнете. Масажирайте челюстта си в същото време. Усетете стегнатите мускули. Продължавайте да се усмихвате!

Лек нервен смях се разнесе сред групата.

– Това е добре – коментира Мадзу, като ги изгледа един след друг, после самата тя се усмихна отново, също така невесело като преди. Кожата ѝ беше толкова бледа, че на фона зъбите ѝ изглеждаха жълтеникави. – А сега… искам всички да се смеете.

Нов смях се разнесе из групата.

– Точно така – кимна Мадзу. – Няма значение, ако отначало е престорен. Просто се смейте. Хайде пак!

Няколко души се насилиха да се разсмеят силно, а това предизвика истински смях сред останалите. Робин чуваше собствения си фалшив смях над очевидно искрения кикот на зеленокосата Пени.

– Хайде, посмейте се за мен – обади се Мадзу, загледана в Робин.

Робин засили смеха си, а като улови погледа на младежа с рядката коса, който се смееше много неискрено, но пък с пълно гърло, отново усети да я напушва истински смях.

Накрая Мадзу вдигна пръст към устните си и смеховете секнаха. Хората останаха леко задъхани и все още усмихнати.

– Почувствахте ли го? – попита Мадзу. – Имате контрол над собствените си настроения и състояние на духа. Уловете се за това и вече сте стъпили на пътеката, водеща към чистия дух. А озовете ли се на нея, ще отключите неподозирана у себе си сила… А сега да коленичим.

Командата свари всички неподготвени, но те се подчиниха и инстинктивно затвориха очи.

– Благословена Божественост – взе да нарежда монотонно Мадзу, – благодарим ти за извора на радост, който си вселила у всекиго от нас и който материалният свят се опитва да задуши. Докато проучваме собствената си сила, почитаме твоята, която е отвъд нашето разбиране. Всеки от нас дава предимство на духа пред плътта и съдържа фрагмент от силата, вдъхваща живот на Вселената. Благодарим ти за днешния урок и за този момент на доволство. А сега станете – нареди Мадзу.

Робин се изправи заедно с останалите. Мадзу слезе от сцената, при което шлейфът на робата ѝ се повлече по черните мраморни стъпала, и ги поведе към затворените врати на храма. Когато ги доближиха, насочи блед пръст към бравите. Те се снижиха сами и вратите бавно се отвориха. Робин предположи, че ги е отворил някой отвън, но там нямаше никой.

– Видя ли това? – прошепна Пени в ухото на Робин, докато слизаха по стълбите на храма. – Тя отвори вратите, без да ги докосва.

– Да, видях – отвърна Робин, като старателно сдържаше изумлението си. – Какво беше това?

Сигурна беше, че отварянето на вратите трябва да е някакъв фокус с използване на скрит механизъм, но бе изглеждало смущаващо убедително.

В иначе празния двор малко по-напред стоеше Бека Пърбрайт. Робин хвърли поглед назад и видя, че Мадзу се е прибрала обратно в храма.

– Как беше радостната медитация? – попита Бека.

Прозвуча хор от „прекрасна“ и „изумителна“.