Сградата, в която се намираше кабинетът на доктор Лукас, не беше нищо особено, но помещенията имаха топъл и уютен вид. Стените на чакалнята бяха облицовани с тъмна ламперия, върху която бяха закачени снимки на деца и бебета. По масите бяха подредени списания за родители, детският кът беше чист и уютен.
Съобщих името си и седнах, но едва се бях настанила на стола, когато сестрата ме извика. Заведоха ме в кабинета на доктор Лукас, а не в стаята за прегледи. Той стана от стола и бързо заобиколи бюрото си, за да ме посрещне.
— Ева! — Той протегна ръка и аз я поех. — Не беше необходимо да си записваш час.
— Не знаех как иначе да стигна до теб — някак успях да се усмихна аз.
— Заповядай, седни.
Седнах, но той остана прав, облегна се на бюрото и се хвана с две ръце за ръба му. Позата беше властна и аз се почудих защо избра да я използва точно пред мен.
— С какво мога да ти помогна? — попита той.
Беше спокоен и самоуверен, усмихваше се широко и ведро. Приятният му външен вид и любезните маниери със сигурност караха всяка майка да се довери на професионалните му умения и почтеността му.
— Гидиън Крос е бил твой пациент, нали?
Усмивката веднага изчезна от лицето му и той се изправи.
— Нямам право да обсъждам пациентите си.
— Когато в болницата ми каза „нямам право да обсъждам“, не разбрах какво имаш предвид, а трябваше да се сетя — започнах аз, потропвайки нервно с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Излъгал си майка му. Защо?
Той се върна от другата страна на бюрото, така че в момента то стоеше между нас.
— Той ли ти каза това?
— Не. Стигнах до този извод в движение. Хипотетично погледнало, какво би те накарало да излъжеш за резултатите от някой преглед?
— Не бих излъгал. А сега е време да си вървиш.
— О, я стига — отвърнах аз, облегнах се назад и кръстосах крака. — Очаквах много повече от теб. Къде остана твърдението, че Гидиън е бездушно чудовище, чиято единствена цел е да прелъсти всички жени на света?
— Направих онова, което счетох за правилно, и те предупредих. — Гледаше ме нахално, по устните му играеше подигравателна усмивка. Вече не изглеждаше толкова привлекателен. — Ако си твърдо решена да си съсипваш живота, не мога да направя нищо.
— Сама ще реша какво да правя. Просто имах нужда да те погледна в лицето. Исках да знам дали съм била права.
— Не, не си. Крос никога не ми е бил пациент.
— Въпрос на формулировка — майка му се е обърнала към теб. И докато продължаваш всеки ден да изгаряш от яд, че жена ти се е влюбила в него, помисли си какво си причинил на едно малко дете, което се е нуждаело от помощ. — Гласът ми ставаше все по-остър с увеличаването на гнева ми. Не можех да мисля за онова, което се е случило на Гидиън, без в мен да се надигне желание за физическо насилие към всеки, допринесъл за болката. Станах от креслото. — Онова, което се е случило между него и жена ти, е било по взаимното съгласие на двама възрастни. Това, което той е преживял като дете, е престъпление и ти си допринесъл то да остане неразкрито.
— Махай се оттук.
— С удоволствие.
Отворих вратата със замах и почти се сблъсках с Гидиън, който се бе облегнал на стената точно пред кабинета. Стисна ме силно за горната част на ръката, но леденият му поглед, изпълнен с гняв и омраза, беше вперен в доктор Лукас.
— Стой далече от нея — каза той с дрезгав глас.
Лукас се усмихна злобно:
— Тя сама дойде при мен.
Усмивката, с която Гидиън му отговори, ме накара да потръпна:
— Съветвам те, ако я видиш, че идва, веднага да хукваш в обратна посока.
— Странно. Точно същият съвет й дадох аз за теб.
Вдигнах ръка и показах среден пръст на добрия чичо доктор.
Гидиън изсумтя, хвана ме за ръката и ме дръпна надолу по коридора.
— Какво ти става, че непрекъснато показваш среден пръст на хората?
— Защо? Това си е класика.
— Не можете да нахлувате тук както ви дойде! — скара ни се жената от рецепцията, когато минавахме покрай нея.
Гидиън я погледна.
— Отменете повикването до охраната. Тръгваме си.
Излязохме от коридора.
— Ангъс ли ме издаде? — измърморих аз, опитвайки се да освободя ръката си.
— Не. Престани да се гърчиш. Всички коли имат джипиес.
— Ти си абсолютно побъркан. Знаеш ли го?
Той натисна бутона на асансьора и ме изгледа ядосано.
— Така ли? А ти? Развихрила си се навсякъде? Майка ми. Корин. Проклетият Лукас. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Ева?
— Не е твоя работа — отвърнах и вирнах брадичка. — Скъсахме, не помниш ли?
Той стисна зъби. Стоеше в своя костюм, изглеждаше така цивилизован и изискан, а излъчваше трескавата енергия на истински дивак. Контрастът между това, което виждах, когато погледнех към него, и това, което чувствах, възбуждаше копнежа ми. Обожавах факта, че бях притежавала мъжа под костюма. Всеки вкусен и неукротим сантиметър от него.
Асансьорът дойде и се качихме в кабината. Кипях от трудно потискано вълнение. Беше тръгнал след мен. Тази мисъл ме възбуждаше до крайност. Гидиън вкара ключа в таблото на асансьора и аз изпъшках:
— Има ли нещо в Ню Йорк, което да не притежаваш?
