Извърна глава и ме улови да го гледам. За миг в бурния му син поглед зърнах частичка от онзи Гидиън, когото толкова обичах, долових безпомощния му копнеж. След това всичко отмина и безизразната маска отново покри лицето му.
— Готова ли си?
Беше съвсем очевидно, че крие нещо, и това създаваше помежду ни пропаст, която ме съсипваше. Съсипваше ме и фактът, че има неща, които никога не би споделил с мен.
Когато минавахме покрай рецепцията, Мегуми подпря брадичка на юмрука си и въздъхна драматично.
— Пада си по теб, Крос — прошепнах аз, когато излязохме и той натисна бутона на асансьора.
— Какво от това? — изръмжа той. — Какво знае тя за мен?
— Днес през целия ден и аз се питам точно това — отвърнах тихо.
Сигурна съм, че този път наистина потръпна.
Доктор Лайл Питърсън беше висок, с добре поддържана сива коса, а тъмносините му очи гледаха проницателно, но добронамерено. Както при всяко посещение тук, и сега отбелязах наум изискания вкус, с който беше обзаведен кабинетът му, неутралните цветове и изключително удобните мебели. Малко ми беше странно, че в момента той е моят терапевт. Досега бях идвала при него само в качеството си на дъщеря на майка ми. През последните няколко години той беше психоаналитикът на мама.
Наблюдавах го, докато се настаняваше в голямото сиво кресло срещу дивана, на който седнахме двамата с Гидиън. Острият му поглед се спираше ту на единия, ту на другия и очевидно му правеше впечатление, че двамата бяхме седнали в двата противоположни края на дивана. Скованите ни пози издаваха явни отбранителни позиции. По пътя насам седяхме в колата точно по същия начин.
Доктор Питърсън извади таблета си от калъфа, взе в ръка стилуса и ни погледна.
— Какво ще кажете да започнем с причината за напрежението между вас?
Изчаках малко, за да дам възможност на Гидиън да е пръв. Не се изненадах особено, когато той продължи да седи в абсолютно мълчание.
— Ами… през последните двадесет и четири часа се запознах с годеницата на Гидиън, за която не подозирах, че съществува…
— Бившата годеница — изръмжа Гидиън.
— … установих, че именно тя е причината той да ходи само с брюнетки…
— Не съм
— … и днес следобед я хванах да излиза от офиса му в ето този вид… — продължих аз и извадих телефона от чантата си.
— Излизала е от сградата — прекъсна ме отново Гидиън, — а не от офиса ми.
Подадох телефона на доктор Питърсън, за да види снимката.
— Но се качи в
— Точно преди да дойдем тук, Ангъс ти каза, че я забелязал да стои на тротоара, познал я и се е опитал да бъде любезен.
— Да не би да очакваш да каже нещо друго! — не му останах длъжна. — Той ти е шофьор още откогато си бил хлапе. Разбира се, че ще се опита да те покрие.
— О, значи вече става въпрос за конспирация?
— Какво тогава правеше Ангъс там? — предизвиках го аз.
— Чакаше ме за обяд.
— Къде? Ще проверя, че си бил в ресторанта, а тя не е била с теб, и ще изчистим проблема.
Гидиън стисна зъби.
— Казах ти. Имах неочакван посетител. Не успях да отида на обяда.
— Кой беше този посетител?
— Не беше Корин.
— Това не е отговор! — Обърнах се към доктор Питърсън, който съвсем спокойно ми върна телефона. — Когато се качих в кабинета му, за да го попитам какво, по дяволите, става, го заварих полугол, току-що излязъл от душа, единият диван беше разместен, а по пода се търкаляха възглавници…
— Една проклета възглавница.
— … и по ризата му имаше следи от червило.
— Над двайсет различни компании имат офиси в „Кросфайър“ — каза Гидиън хладно. — Корин може да е била във всяка една от тях.
— Ама, разбира се! — отвърнах провлечено аз, гласът ми беше пълен със сарказъм. — Как не се сетих!
— Не мислиш ли, че бих я завел в хотела?
Поех дълбоко въздух и се извърнах към него.
— Все още ли държиш онази стая?
Маската падна от лицето му и видях, че го обзе паника. Разкритието, че все още държи бърлогата за секс — една хотелска стая, която използваше само за чукане и в която никога повече не бих стъпила — се стовари върху мен като удар и през гърдите ми премина остра болка. От гърлото ми излезе някакъв звук, болезнено стенание, което ме накара да затворя очи.
— Хайде да намалим темпото — намеси се доктор Питърсън, като продължаваше бързо да записва. — Да се върнем малко назад. Гидиън, защо не каза на Ева за Корин?
— Имах най-искреното намерение да го направя — отвърна Гидиън сухо.
— Той не ми казва нищо — прошепнах аз и започнах да търся из чантата си кърпичка, с която да попия размазаната спирала.
„Защо все още пазеше онази стая?“ Единственото възможно обяснение беше, че има намерение да я използва с друга.
— За какво си говорите, когато сте заедно? — Въпросът на доктор Питърсън беше зададен и към двама ни.
— Обикновено аз се извинявам — измърмори Гидиън.
Доктор Питърсън вдигна поглед.
— За какво?
— За всичко — отвърна Гидиън и прокара ръка през косата си.
— Смяташ ли, че Ева има прекалено високи изисквания или очаква твърде много от теб?
Усетих погледа на Гидиън върху себе си.
— Не. Тя не иска нищо.
— Освен истината — поправих го аз и се извърнах към него.
