— Направо ти завиждам. Стивън не може да стои дълго на едно място. Все иска да ме влачи някъде да правим нещо.
— Моят съквартирант е същият. Направо е изтощително да се тътриш подире му.
— О, да не забравя — каза той и с жест ме покани да вляза преди него. — Шона иска да й се обадиш. Има билети за концерта на някаква нова рок група. Сигурно ще те пита дали искаш да отидеш с нея.
Сетих се за привлекателната червенокоса келнерка, с която се бях запознала миналата седмица. Тя беше сестра на Стивън, а Стивън — дългогодишният партньор на Марк. Двамата се бяха запознали в колежа и все още бяха заедно. Много харесвах Стивън. Затова бях сигурна, че ще харесам и Шона.
— Би ли имал нещо против, ако й се обадя? — Трябваше да попитам, защото в крайна сметка тя се явяваше роднина на Марк, а Марк ми беше шеф.
— Разбира се. Не се притеснявай, няма да е странно.
— Чудесно — усмихнах се с надеждата, че ще се сдобия с още една приятелка в Ню Йорк. — Благодаря ти.
— Благодари ми с едно кафе — заяви той, извади една чаша от шкафа и ми я подаде. — Не знам как го правиш, но винаги има по-добър вкус от моето.
Погледнах го с усмивка.
— Обикновено това е реплика на баща ми.
— Явно е вярно.
— Явно е типичен мъжки начин за измъкване — не му останах длъжна аз. — Кой прави кафето у вас — ти или Стивън?
— Никой — засмя се той, — на ъгъла има „Старбакс“.
— Сигурна съм, че това също е начин да се измъкнеш, но все още не съм погълнала достатъчно кофеин, за да измисля точно какъв — измърморих, докато му подавах чашата. — Което вероятно означава, че не е добра идея да споделям какво ми хрумна току-що.
— Казвай. Ако наистина не става, ще мога да ти го натяквам цял живот.
— О, много ти благодаря — засмях се аз, стискайки чашата си с две ръце. — Мислиш ли, че ще се получи, ако рекламираме кафето с вкус на боровинки като чай? Нали се сещаш — ще сипем кафето в пъстра чашка на цветя, в чинийката ще сложим кифличка, а някъде отзад ще се вижда каничка със сметана. Ще го представим като изискана напитка към следобедната закуска. И за капак ще добавим красив англичанин.
Устните на Марк се присвиха, докато обмисляше идеята.
— Мисля, че ми харесва. Да видим какво ще каже творческият екип.
— Защо не ми каза, че отиваш в Лас Вегас?
Въздъхнах мислено, когато чух високите и изпълнени с тревога нотки в гласа на майка ми, и стиснах по-силно слушалката. Едва се бях настанила обратно на бюрото, когато служебният ми телефон иззвъня. Подозирах, че ако проверя гласовата си поща, ще открия поне едно-две съобщения от нея. Когато си навиеше нещо на пръста, нямаше отърваване от нея.
— Здравей, мамо! Съжалявам. Възнамерявах да ти звънна в обедната почивка и да ти разкажа всичко.
— Обожавам Вегас.
— Така ли? — Смятах, че мрази всичко, свързано с комара. — Не знаех.
— Щеше да знаеш, ако ме беше попитала.
Обидата, която усетих в задъхания й тон, ме накара да трепна.
— Съжалявам, мамо — казах отново, от дете знаех, че повтарянето на извиненията винаги действа при нея. — Имах нужда да прекарам малко време насаме с Кари. Но ако наистина ти се ходи, можем да обмислим някое бъдещо пътешествие до Вегас.
— Ще бъде страхотно, нали? Много ми се иска да се забавляваме заедно.
— На мене също.
Погледът ми се премести върху снимката на майка ми и Стантън. Тя беше красива жена, излъчваше онази чувствена беззащитност, на която мъжете никога не можеха да устоят. Беззащитността й беше истинска, майка ми беше крехка и уязвима в много отношения, но беше и истинска мъжемелачка. Мъжете никога не се възползваха от нея, тя направо минаваше през тях.
— Имаш ли планове за обяд? Мога да направя резервация и да дойда да те взема.
— Мога ли да взема и една колежка?
Мегуми ме беше поканила на обяд още сутринта, когато дойдох на работа, с обещанието да ми разкаже всичко за срещата, която й бяха уредили.
— Разбира се! Ще се радвам да се запозная с колежката ти.
Устните ми се извиха в спонтанна и искрена усмивка. Понякога майка ми наистина ме побъркваше, но в крайна сметка единствената й вина беше, че ме обича прекалено много. В комбинация с неврозата й това си бе влудяващ недостатък, но пък зад него се криеха най-чисти намерения.
— Добре. Ела да ни вземеш в дванайсет. И не забравяй, че имаме само един час, трябва да е някъде наблизо и набързо.
Мегуми и майка ми си допаднаха още от пръв поглед. Веднага забелязах възхитата в очите на Мегуми, когато ги запознах, защото от години бях наблюдавала все същата реакция. Моника Стантън беше зашеметяваща жена, притежаваше онази класическа красота, която просто те кара да се загледаш и да се питаш как е възможно някой да е толкова съвършен. А в случая — пурпурночервеното кресло, в което беше седнала, бе идеален фон за златистата й коса и синьото на очите й.
От своя страна, майка ми бе впечатлена от стила на Мегуми. Докато дрехите в моя гардероб клоняха по-скоро към традиционния стил на конфекцията, Мегуми подбираше уникални цветове и комбинации, съвсем в тон с модното заведение до центъра „Рокфелер“, в което майка ми ни заведе.
