Асансьорът продължаваше да се движи бързо нагоре и с всеки изминал етаж усещах все по-голямо напрежение в стомаха си. Накрая кабинката спря плавно на последния етаж и вратите се отвориха.
Гидиън стоеше срещу мен, прекрасното му лице се беше превърнало в безизразна маска. Сините му очи светеха… и бяха студени като лед. Не можех да пророня и дума.
Всички в кабината на асансьора запазиха пълно мълчание. Не помръднах от мястото си, молейки се вратите да се затворят по-бързо. Гидиън се протегна, стисна ме за лакътя и ме измъкна навън. Опитах се да се съпротивлявам, бях толкова ядосана, че не исках да имам нищо общо с него. Вратите зад мен се затвориха и той ме пусна.
— Поведението ти днес е направо отвратително — изръмжа той.
—
Приближих се до бутона за асансьора и го натиснах. Той не светна.
— На теб говоря, Ева.
Погледнах към вратите, които отделяха офисите на „Крос индъстрис“, и с облекчение забелязах, че червенокосата рецепционистка не е на мястото си.
— Нима? — обърнах се към него, презирах се за това, че въпреки грозното му държание все още го намирах за толкова неустоимо привлекателен. — Интересно как ми говориш, а пък аз нищо не мога да разбера, не разбирам, например, защо снощи си излязъл с Корин.
— Не би трябвало да ме дебнеш онлайн — скастри ме той. — Нарочно се мъчиш да изровиш нещо, което да те накара да се тревожиш.
— Значи проблемът не е в това, което правиш? — не му останах длъжна аз, усещах как в гърлото ми се надигат сълзи. — А в това, че съм разбрала.
Той скръсти ръце.
— Трябва да ми се довериш, Ева.
— Постъпките ти правят това невъзможно! Защо не ми каза, че ще излезеш на вечеря с Корин?
— Защото знам, че нямаше да ти е приятно.
— И въпреки това го направи.
Истински ме заболя. След всичко, за което си говорехме през уикенда… след като ми каза, че разбира как се чувствам.
— А ти излезе с Брет Клайн, въпреки че знаеше, че няма да ми е приятно.
— Не се ли разбрахме? Ти задаваш правилата как да се държим с бившите си гаджета.
— Каквото повикало, това се обадило, а? Наистина зряло поведение.
Отдръпнах се от него. В човека, който стоеше пред мен, нямаше нищо от онзи Гидиън, когото познавах. Имах чувството, че мъжът, когото обичах, беше изчезнал, и сега пред мен стоеше един непознат в тялото на Гидиън.
— Ще ме накараш да те намразя — прошепнах. — Престани.
Нещо премина през лицето на Гидиън, но толкова за кратко, че не можах да определя какво точно. Оставих езика на тялото му да говори вместо него. Беше застанал далече от мен, изпънал рамене и стиснал зъби.
Сърцето ми се късаше от мъка, сведох поглед и промълвих:
— В момента не искам да съм с теб. Пусни ме да си отида.
Гидиън се приближи към другия асансьор и натисна бутона.
— Ангъс ще те взема всяка сутрин — каза той с гръб към мен, съсредоточил вниманието си върху стрелката над асансьора. — Изчаквай го. И предпочитам да обядваш на бюрото си. Точно сега не е добре да се разхождаш непрекъснато насам-натам.
— И защо не?
— В момента имам прекалено много ангажименти на главата си…
— Като например да излизаш на вечеря с Корин?
— … и не мога да се безпокоя и за теб — продължи той, без да обърне каквото и да било внимание на думите ми. — Мисля, че не искам прекалено много.
Нещо не беше наред.
— Защо отказваш да говориш с мен, Гидиън? — Протегнах се и докоснах рамото му, но той се извърна и избягна допира, сякаш го бях опарила. Тази реакция на жеста ми ме нарани повече от всичко останало. — Кажи ми какво става. Ако има някакъв проблем…
— Проблемът е в това, че през половината от времето не знам къде си, по дяволите! — сряза ме той и ме изгледа намръщено, докато вратите на асансьора се отваряха. — Съквартирантът ти е в болница. Баща ти ще идва на гости. Просто… съсредоточи вниманието си върху това.
Влязох в асансьора с парещи очи. Като не броим това, че ме беше дръпнал, за да изляза от кабинката, през цялото време Гидиън не ме докосна. Не прокара пръсти по бузата ми, не направи опит да ме целуне. Освен това не спомена, че иска да се видим по-късно, направо прескочи останалата част от деня и каза, че Ангъс ще ме чака сутринта.
Никога преди това не съм била така объркана. Не можех да разбера какво се случва, защо изведнъж между нас се бе отворила пропаст, защо Гидиън беше сърдит и напрегнат, защо се държеше така, сякаш дори не го интересува, че съм обядвала с Брет. Защо се държеше така, сякаш не го интересува абсолютно нищо? Вратите започнаха да се затварят. „Довери ми се, Ева.“
Наистина ли прошепна тези думи в мига, преди вратите напълно да се затворят? Или само ми се искаше да е така?
В момента, в който влязох в болничната стая на Кари, усетих, че съм на края на силите си. Преди това бях тренирала здраво с Паркър, след което се отбих в апартамента само колкото да взема един душ и да изям порция безвкусни полуготови спагети. Цял ден не бях яла нищо, затова шокът от солта и въглехидратите в спагетите изтощи организма ми до крайност.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза Кари и намали звука на телевизора.
