— Виж ти кой ми го казва — не му останах длъжна аз, чувствах се прекалено напрегната, за да понеса критичните му забележки.
— Аз бях пребит с бейзболна бухалка. Твоето извинение какво е?
Подредих възглавниците и грубото одеяло върху походното си легло и му разказах подробно как е минал денят ми.
— И оттогава Гидиън не ми се е обаждал — завърших уморено. — Дори Брет се свърза с мен след обяда. Остави на рецепцията плик с телефонния си номер.
В плика бяха и парите, които бях оставила в ресторанта.
— Ще му се обадиш ли? — попита Кари.
— Сега не искам да мисля за Брет! — отвърнах аз, опънах се по гръб на леглото и прокарах пръсти през косата си. — Искам да разбера какво му става на Гидиън. Сякаш през последните трийсет и шест часа се е превърнал в съвсем друг човек.
— Може би причината е в това.
Вдигнах глава от възглавницата и видях, че сочи нещо, оставено върху нощното шкафче. Изправих се на крака и видях какво е — местен гей вестник.
— Трей го донесе днес — обясни Кари.
Снимката на Кари беше отпечатана на първа страница, а отдолу следваше статия, в която се разказваше за нападението и се изказваше предположението, че може да е престъпление от омраза. Статията споменаваше факта, че живеем заедно, както и романтичната ми връзка с Гидиън Крос, просто за да направи четивото по-пикантно.
— И на сайта им го има — добави той тихо. — Предполагам, че някой от агенцията се е разприказвал, клюката се е разнесла и сега ще се превърне в някаква политическа глупост. Честно казано, не вярвам на Крос да му пука.
— Каква е сексуалната ти ориентация ли? Разбира се, че не. Не е такъв.
— Но може би хората от пиар отдела му гледат на нещата по друг начин. Може би затова иска да знае къде ходиш. А ако се тревожи, че някой иска чрез теб да достигне до мен, това би обяснило защо не иска да ходиш сама по улиците.
— Тогава защо не ми го каже? — възкликнах аз и оставих вестника. — Защо се държи като пълен идиот? Всичко беше толкова прекрасно през уикенда.
— За съжаление, не мога да ти помогна, Ева — каза Кари, взе ръката ми и я стисна. — Само той може да даде отговор на въпросите ти.
— Прав си.
Отидох до чантата си и извадих телефона.
— Връщам се след малко.
Излязох на малкия закрит балкон встрани от мястото за посетители и позвъних на Гидиън. Телефонът му иззвъня няколко пъти и накрая се включи гласовата поща. Реших да пробвам да се обадя на домашния му телефон. Гидиън отговори на третото позвъняване.
— Крос — каза той рязко.
— Здрасти.
Настъпи известно мълчание и след това той каза:
— Задръж. — Чух как се отваря врата и звукът в телефона се промени, беше се преместил от помещението, в което беше. — Всичко наред ли е? — попита той.
— Не — отговорих и разтърках уморените си очи. — Липсваш ми.
Той въздъхна:
— Аз… не мога да говоря сега, Ева.
— Защо не можеш? Не мога да разбера защо се държиш така студено с мен. Нещо лошо ли направих?
Чух някакъв шепот и разбрах, че е затиснал слушалката и говори на някой друг. Почувствах се предадена, ужасното чувство стегна гърдите ми и ми стана трудно да дишам.
— Гидиън, кой е при теб у вас?
— Трябва да затварям.
— Кажи ми кой е при теб!
— Ангъс ще бъде в болницата в седем. Опитай се да поспиш, ангелче. — И затвори телефона.
Спуснах ръка и вперих поглед в телефона, като че ли той можеше да ми даде отговор на въпроса какво точно се бе случило преди малко. Тръгнах към стаята на Кари, отворих вратата и влязох, чувствах се смазана и ужасно нещастна. Кари ме погледна и въздъхна.
— Изглеждаш така, сякаш кученцето ти е умряло, бебчо.
Бентът рухна и сълзите ми се изляха навън.
Цяла нощ почти не спах. Въртях се в леглото, като от време на време се унасях в неспокойни сънища. Честите посещения на сестрата, която наглеждаше Кари, също ме разбуждаха. Скенерът на мозъка му и лабораторните изследвания бяха добри и в състоянието му нямаше нищо особено тревожно, но това не променяше факта, че не бях до него в първите часове след нападението. Смятах, че сега е нужно да съм тук, независимо дали съм будна, или спя.
Малко преди шест се отказах от опитите и станах от леглото.
Взех таблета и безжичната клавиатура и отидох в кафенето да изпия едно кафе. Седнах на една маса с намерението да напиша писмо на Гидиън. В кратките мигове, в които се виждахме през последните дни, така и нямах възможност да му кажа какво мисля. Не ми оставаше друго, освен да изложа мислите си в писмен вид. Единственият начин да оцелеем като двойка, бе да се опитаме да контактуваме откровено помежду си.
Отпих от кафето и започнах да пиша. Първо изразих благодарността си за прекрасния уикенд и посочих колко много е означавал той за мен. Казах му, че според мен по време на това пътуване връзката ни е направила голяма крачка напред и поради това ми е още по-трудно да понеса случилото се през тази седмица…
