— Ева, каква приятна изненада!
Обърнах се и видях доктор Теранс Лукас, който стоеше зад гърба ми, стиснал в ръка пластмасова чашка, подобна на тази, която стоеше пред мен. Беше облечен за работа — с панталони, вратовръзка и бяла престилка.
— Здравей — поздравих го предпазливо.
— Имаш ли нещо против да седна до теб? — попита той и застана до мен.
— Не, разбира се.
Наблюдавах го, докато се настаняваше до мен, и това ме накара да си припомня как изглежда. Косата му беше абсолютно бяла, без никаква следа от сиво, но по красивото му лице нямаше нито една бръчка. Очите му имаха необичаен зелен оттенък, погледът му бе остър и интелигентен. Усмихваше се едновременно окуражително и чаровно. Предполагам, че доста се харесваше на пациентите си. И на техните майки.
— Сигурно има някаква специална причина — започна той, — да си тук доста преди времето за посетители.
— Съквартирантът ми е тук. — Не му съобщих нищо повече, но той очевидно се сети за какво става въпрос.
— Значи Гидиън Крос е дал пари където трябва и е уредил нещата — заяви той, поклати глава и отпи от кафето си. — Сега си му благодарна. Но имаш ли представа какво ще ти коства това?
Облегнах се на стола, обидена заради Гидиън. Не беше честно зад проявената от него щедрост да се търси някакъв скрит долен мотив.
— Защо вие двамата се ненавиждате толкова много?
Мекотата в погледа му изчезна мигновено.
— Той нарани мой много близък човек.
— Съпругата ти. Разказа ми — казах аз и видях, че думите ми го стреснаха. — Но това не е началото на историята, нали? Това е резултатът.
— Значи знаеш какво е направил и все още си с него? — попита Лукас и подпря лакти на масата. — И с теб постъпва точно по същия начин. Изглеждаш изтощена и потисната. Нали знаеш, че това е част от играта му? Той е експерт в това — в един момент да боготвори жената и да се държи така, сякаш не може да диша без нея, и след това изведнъж да не може дори да я погледне повече.
Последното изречение болезнено точно описваше настоящите ми взаимоотношения с Гидиън. Пулсът ми се ускори.
Погледът на Лукас се плъзна към гърлото ми, след това отново се спря върху лицето ми. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка:
— Вече си преживяла това, за което говоря. Ще продължава да си играе с теб, докато поведението ти не започне да зависи изцяло от него. Тогава ще се отегчи от теб и ще те захвърли.
— Какво се е случило между вас? — попитах отново. Знаех, че ключът се крие в отговора на този въпрос.
— Гидиън Крос е нарцистичен социопат — продължи той, без да обърне внимание на въпроса ми. — Според мен е женомразец. Използва парите си, за да прелъсти жените, и после започва да ги презира, защото са били достатъчно повърхностни, за да бъдат привлечени от богатството му. За него сексът е начин за контрол и никога не можеш да си сигурна в какво настроение ще го завариш. Това е част от тръпката — когато винаги си готова за най-лошото, от облекчение изпадаш в еуфория, когато той се представи в най-добрата си светлина.
— Не го познаваш — отвърнах аз, отказвайки да захапя въдицата. — Жена ти също.
— Нито пък ти. — Облегна се назад и отпи от кафето си. И той като мен се опитваше да изглежда напълно спокоен. — Никой не го познава. Той е цар на манипулациите и лъжите. Не го подценявай. Той е извратен, опасен човек, способен на всичко.
— Фактът, че отказваш да обясниш защо те мрази, ме кара да си мисля, че вината е в теб.
— Не си прави прибързани изводи. Има някои неща, които нямам правото да обсъждам.
— Това е твърде удобно обяснение.
— Не съм ти враг, Ева — въздъхна той, — а и Крос няма нужда някой друг да води битките му вместо него. Не си длъжна да ми вярваш. Честно казано, говоря с такава горчивина, че и аз самият нямаше да си вярвам, ако бях на твое място. Но ти си красива и интелигентна млада дама.
Напоследък не се бях държала като такава, но беше моя отговорност да поправя нещата. Или да си тръгна.
— Ако се отдръпнеш назад — продължи той — и погледнеш какво ти причинява, ако си зададеш въпроса как се чувстваш след началото на връзката ви и дали изпитваш удовлетворение от нея, ще можеш сама да стигнеш до някои заключения.
Нещо иззвъня и той извади телефона от джоба на престилката си.
— А, моят най-нов пациент току-що е дошъл на този свят. — Изправи се, погледна ме и постави ръка на рамото ми. — Може би ти ще си тази, която ще успее да избяга. Ще се радвам, ако е така.
Наблюдавах го как излезе от кафенето с бърза крачка, отпуснах се на стола в момента, в който се скри от погледа ми, вече бях напълно изтощена и абсолютно объркана. Погледът ми се премести върху тъмния екран на таблета. Нямах сили да довърша писмото.
Взех нещата си и отидох да се приготвя, преди Ангъс да е дошъл.
— Яде ли ти се китайско?
Вдигнах поглед от проектите за кафето с вкус на боровинки и срещнах топлите кафяви очи на шефа. Сетих се, че е сряда — денят, в който обикновено обядваме със Стивън.
