Свих се в скута й и хленчейки, осъзнах, че наистина всичко беше свършило — бях загубила Гидиън. Сигурно се мразеше за това, че се отвръща от мен, но разбирах защо е неспособен да спре. Как можеше да го понесе, ако всеки поглед към мен му напомня за бруталното насилие от собственото му минало? Как бих могла аз самата да го понеса?
Майка ми не спираше да гали косата ми. Усетих, че и тя плачеше.
— Недей — опитваше се да ме успокои с треперещ глас, — недей, миличка. Тук съм. Ще се погрижа за всичко.
Накрая сълзите пресъхнаха. Чувствах се празна, но тази празнота ми помогна да видя нещата по-ясно. Не можех да променя случилото се, но можех да направя така, че то да не засегне никого от хората, които обичах.
Седнах и избърсах очите си.
— Не трябва да правиш така — скара се майка ми. — Ако си търкаш очите така, ще получиш бръчки.
По някаква причина загрижеността й за бъдещите ми бръчки ми се стори истерично смешна. Опитах се да потисна пристъпа, но кикотът успя да си пробие път навън.
— Ева Лорън!
Възмущението в гласа й също ми се стори смешно. Продължих да се смея и веднъж започнала, вече не можех да спра. Смях се, докато гърдите ме заболяха и започнах да се превивам на две.
— Хайде, стига! — Майка ми лекичко ме бутна по рамото. — Няма нищо смешно.
Смях се, докато от пресъхналите ми очи се отрониха още няколко сълзи.
— Ева, стига толкова — каза тя, но вече също бе започнала да се усмихва.
Смях се, докато смехът ми вече не приличаше на смях и се превърна в ново ридание, този път без глас и без сълзи. Чух звънкия кикот на майка ми и той някак идеално пасна на болката, която ме раздираше. Не можех да обясня защо, но колкото и ужасно безпомощна да се чувствах, присъствието на майка ми — с всичките й странни приумици и безкрайни съвети, които обикновено ме подлудяваха — беше точно това, от което се нуждаех.
Притиснах с ръце стомаха си, който се свиваше от спазми, и поех дълбоко дъх.
— Той ли го уреди? — попитах тихо.
Усмивката изчезна от лицето й.
— Кой? Ричард? Какво да уреди? Парите? Или?
Изчаках мълчаливо.
— Не! — възрази тя. — Не би могъл да го направи. Мозъкът му не работи по този начин.
— Добре. Просто трябваше да знам. — И аз не можех да си представя Стантън да поръча убийството. Но Гидиън…
От кошмарите му знаех, че желанието му за мъст е окъпано в насилие. А и го бях видяла да се бие с Брет. Споменът бе запечатан завинаги в съзнанието ми. Гидиън беше способен на подобно нещо, а и като се има предвид миналото му…
Поех дълбоко въздух и издишах шумно.
— Какво знае полицията?
— Всичко — отвърна майка ми. Погледът й стана тъжен и влажен от чувството на вина, което изпитваше. — Досието на Нейтън беше отворено след смъртта му.
— Как е умрял?
— Не казаха.
— Предполагам, това не е важно. Ние имаме мотив — казах аз и прокарах ръка през косата си. — Едва ли има значение, че не сме имали възможността да го извършим лично. Ти можеш да докажеш къде си била през това време, нали? Предполагам, че и Стантън може?
— Да. А ти?
— Да.
Но не знаех дали същото важи за Гидиън. Не че имаше някакво значение. Никой не би очаквал мъже като Стантън и Гидиън да си изцапат ръцете с отрепка като Нейтън.
Ние имахме повече от един мотив — изнудването и отмъщението за онова, което ми е причинил. Притежавахме и средства, а средствата ни осигуряваха възможности.
Сресах отново косата си и наплисках лицето си с вода, като през цялото време си мислех как да изведа майка ми от апартамента незабелязано. Когато я видях да се рови в дрешника в спалнята ми, както винаги разтревожена за стила и външния ми вид, вече знаех какво да направя.
— Помниш ли онази пола, която купих в „Мейсис“? — попитах. — Зелената.
— О, да, беше много хубава.
— Не съм я обличала досега, защото не мога да избера нещо подходящо, с което да я нося. Можеш ли да ми помогнеш да намеря нещо?
— Ева! — въздъхна майка ми отчаяно. — Вече трябваше да си си изградила собствен стил и той да не включва анцузи.
— Помогни ми, мамо! Ей сега се връщам. — Взех чашата с кафето си, за да имам причина да изляза от стаята. — Не мърдай оттук!
— Къде бих могла да отида? — отговори тя, гласът й беше приглушен, защото вече беше влязла в дрешника.
Надникнах бързо в хола и в кухнята. Баща ми го нямаше, вратата на стаята му, както и тази на Кари, все още беше затворена. Върнах се бързо в спалнята.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя и ми показа една копринена блуза в цвят шампанско. Комбинацията беше великолепна и много изискана.
— Страхотно! Ти си върхът! Благодаря ти. Но сигурно вече трябва да си тръгваш. Не искам да те задържам.
Майка ми ме погледна и се намръщи.
— За никъде не бързам.
— А Стантън? Сигурно случилото се го тревожи. А освен това е събота, той винаги запазва уикендите само за теб. Обича да прекарвате свободното си време заедно.
