— Колко естествено пак! Ако не бяхме се споразумели да не си говорим оскърбително, сега аз щях да му върна обвинението за страхливост, което ни направи. Аз също съм шейх, но се бия с всеки воин, който е достоен за моята храброст Аз ще участвам също и защото залагам гордостта си на това, че не зяпам от безопасно разстояние, когато воините ми рискуват живота си за славата на моето племе. Още не знам, наистина, дали ще избера пушката, джерида или борбата, понеже първо трябва да видя противниците, но ако…
— Няма да имаш това право — вметна пратеникът.
— Как? Няма да имам право да избирам?
— Не.
— Кой ще ми го забрани?
— Нашият шейх. Той трябваше да определи оръжията и също да постави условията.
— За условията не е ставало дума, ама ти си продължавай! Иска ми се да чуя какво ще кажеш.
— Нашият шейх изисква вашите трима воини да хвърлят жребий. Всеки от тях трябвала участва в битката, която жребият му отреди.
— Но вие сте избрали най-добрия борец, най-добрия копиехвъргач и навярно най-добрия стрелец?
— Естествено!
— Чуй, човече, ако само още веднъж чуя от устата ти думата „естествено“, ще направя нещо, което ще ти се стори съвсем неестествено! Вашата хитрост щеше да е достойна за похвала, ако нямаше толкова тъп вид. Вие избирате за всяко оръжие най-добрия мъж, а ние трябва да се хвърлим натам, накъдето му скимне на жребия. Това не е умно от ваша страна, а нещо, което заради вежливостта ще се въздържа по-нататък да окачествявам.
Той направи една пауза, по време на която прехвърли очи от Кара към Омар бен Садек и към мен. Знаех какво мислеше. Неговият син също отгатна.
— Татко, направи го! — помоли той.
— Какво? — попита Халеф усмихнато.
— Ние не се страхуваме от жребия, а ако не се съгласиш, ще помислят, че и при нас е както при тях.
— Кое по-точно, синко?
— При тях воините вероятно умеят да си служат само с по един вид оръжие, а с другите — не. Нека им покажем, че хаддедихните са се научили да седят здраво на всяко седло.
По лицето на Халеф премина израз на горда бащина любов. Той се обърна отново към пратеника:
— Ти чу думите на Кара бен Халеф, моя син, и сега знаеш причината, която ме заставя да се съглася с искането на шейха. Нека не си мисли, че ни е надхитрил, или че от страх приемаме това, което му е внушила неговата мъдрост. Причината е само тази, че за нас е все едно какви оръжия ще получим в ръката. Свърши ли?
— Да.
— Тогава можеш да си вървиш.
По време на последната част от разговора Халеф се бе насочил към мястото на нашия бивак и ние вървяхме един до друг с бен кхалида. Вместо след сбогуването да се раздели с нас, той остана и се осведоми:
— Ти казваш, о, шейх, че самият ще се биеш. Кои са другите двама?
— Защо питаш?
— Защото много ми се иска да ги видя.
— Всички вие и бездруго ще имате възможността да ги видите.
— Аз искам да ги видя сега.
— Ти искаш? Аллах! Много мило от твоя страна, че искаш! Ще ми позволиш ли веднъж и аз да поискам?
— Какво?
— Да не ти ги покажа! И тъй, можеш да си вървиш.
Бяхме стигнали до кладенеца, на чийто бордюр стоеше напълненото кожено ведро. Бен кхалидът не изпълни подканата, а спря натрапчиво и каза:
— Искам да ги видя, защото аз самият ще си имам работа с някого от тях.
По лицето му ясно можеше да се прочете поканата да му се възхитя Халеф плъзна изпитателен поглед по жилестата фигура на бедуина.
— Да не би ти да си мъжът с трите копия, които непременно ще улучат?
Запитаният изхвърли дясната ръка нагоре, при което широкият ръкав се заметна назад и се видя силно развитата мускулатура, и извика самовъзхитено:
— Да, аз съм! Вижте тази ръка и тези мускули! Никое копие не е тежко за мен и никое разстояние — далечно! Отдалечи се на четирийсет крачки, вдигни ръка и ми кажи кой нокът да улуча — аз ще го улуча!
Това самохвалство изтласка кръвта на хаджията в челото. Очите му се плъзнаха към ведрото и той попита:
— Значи си убеден, че ще победиш?
— Естествено.
— В такъв случай ще трябва да ти поохладя разпаленото въображение!
Халеф грабна бързо ведрото, издигна го и изля съдържанието върху главата на бен кхалида с такава ловкост, че водата се стече на всички страни в равномерни потоци. Хаддедихните избухнаха в гръмък кикот. Гордостта на бедуина не знае нищо по-лошо от публичното излагане на присмех. Бен кхалидът постоя няколко мига неподвижно, после измъкна светкавично ножа от пояса, за да го забие в сърцето на Халеф. При бързината на атаката хаджията щеше непременно да бъде намушкан, но аз бях видял неговия поглед към ведрото и отгатнах намерението му. Знаех колко е опасно един бедуин да стане по такъв начин предмет на веселба и бях внимавал. Посегнах рязко, но едва не закъснях. Успях само да придам друго направление на въоръжената ръка, така че ножът засегна само дрехата на Халеф и я сряза. Веднага след това пипнах човека за мишниците, притиснах ги здраво към тялото му, така че да не може да се движи и му заговорих заповедно:
