Определената за битките арена бе широкият пясъчен участък, по който снощи ни бе водил с мюнеджията Бен Нур. Излязохме и обозначихме с черти по-дребнозърнестия пясък нашата и противниковата позиция. Халеф бе поискал да им придаде направление север-юг. Аз предложих другите две посоки и му обясних, че боецът, на когото слънцето грее откъм гърба, ще бъде в предимство, докато онзи с лице към него ще бъде заслепяван. И тъй, решихме да заемем източната част на описаната окръжност. Това бе един от споменатите „трикове“, които не се считат за недобросъвестни, макар да целят надхитряване на противника. Че нямаше защо да проявяваме скрупули, пролича, когато дойде пратеникът на бени кхалид. От това, което имаше да ни каже, се разбра, че и те са се постарали да похитруват. Халеф в качеството си на шейх го повика и го попита какво поръчение носи. Получи следния отговор:
— Тавил бен Шахид, шейхът на храбрите бени кхалид, нареди да ви кажа, че ще се проведе стрелба, борба и хвърляне на копия.
— Ще се проведе? Това звучи така повелително, сякаш сме длъжни да приемем само онова, което на него му е угодно.
— Той точно така го имаше предвид! — натърти пратеникът.
— Хайде бе?!
— Да. Каза, че само той можел да определя оръжията, а вие сте нямали право да правите възражения.
— Тъй! Истината обаче е, че аз му разреших да ги определи, така че можеше да ми го съобщи по малко по-учтив начин. Значи ще има стрелба, а?
— Да, това ще бъде първият двубой.
— С какво ще се стреля?
— С пушки! Та това се разбира от само себе си, така че защо питаш?
— Ей, не забравяй, че стоиш пред хаджи Халеф, шейха на хаддедихните! Ако не знаеш с какъв тон трябва да ми говориш, можеш да си вървиш с неуредена работа, а ние ще задържим каквото имаме. Аз и Тавил бен Шахид се заклехме, че няма да се произнасят оскърбителни приказки. Това не се отнася само до подбора на думите, но също и до маниера, с който ми говориш. Отбележи си го! А с твоя зле поставен въпрос само се изложи, защото май не ти е известно, че освен пушката има и други огнестрелни оръжия. Той определи ли разстоянието?
— Шейсет крачки и всеки има право на три изстрела.
— Толкова далеч? Кой може да ти улучи тук сигурно?
Лицето на Халеф показа разочарование, но в себе си бе крайно доволен, неговата пушка и тази на Кара, бях им ги донесъл като подарък, далеч превъзхождаха всяка бедуинска кремъклийка.
— С хурдук111 ли ще се стреля, или с русас112? — продължи той предпазливо.
— Естествено само с русас!
— Съгласен съм. Но кажи на твоя шейх, че преди зареждане куршумите трябва да бъдат показвани, за да не попадне по недоглеждане хурдук в цевта… После щяло да има борба, викаш?
— Да, голи до кръста и с нож в пояса.
— Че за какво нож? При борбата той нали не се използва.
— Защото това ще е борба на живот и смърт. Когато единият повали другия по гръб на земята, има правото веднага да го намушка.
— Вие сигурно имате някой голям атлет, а?
— Да — ухили се бен кхалидът арогантно. — Нашият Абу Кувве113 не е бил побеждаван от никого. Това ти е ясно и само от името, което сме му дали.
— Определено ли е времетраенето на борбата?
— Естествено, докато единият бъде намушкан.
— Отново „естествено“! При вас май всичко е естествено! Вероятно считаш за естествено също че нашите трима воини с най-голяма лекота ще бъдат изклани от вашите!… Та и копия щели да се хвърлят? Дългата пика ли имаш предвид или късото джерид114?
— Джерид естествено!
— Ето го пак това „естествено“! Ти си наистина един Абу ел Маубат115!
— Сигурно и тук има условия?
— Естест… — той спря по средата на думата и се поправи: — Да, трябва да ти ги съобщя. Разстоянието е двайсет и пет крачки. Всеки получава три копия.
— Така! Вие навярно имате някой много ловък копиехвъргач?
— Той винаги улучва — потвърди запитаният.
— Събуждаш любопитството ми за него. Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
— Трябва специално да подчертая, че пощада няма да има. Борбата ще бъде на смърт. Поне кръв трябва да се пролее, иначе боят няма да бъде валиден. Който е ранен така, че да не може да стане от земята, се счита за победен и победителят има правото напълно да го умъртви. Сега свърших.
— Но аз не! Кога ще дойдете?
— Половин час след моето завръщане.
— Тогава поемете пътя западно от скалата! Ние ще останем тук, на мястото, където стоим сега. Какво оръжие избра вашият шейх?
— Шейхът? — попита бен кхалидът много учуден. — Мислиш, че той ще се бие с вас?
— Разбира се.
— О, не, той няма да го направи. Дори само мисълта, че ще участва, е оскърбление за него. Шейхът не е обикновен войн, той се бие естествено само с шейхове.
