— Нашият приятел Кхутаб ага преследваше престъпниците, ограбили Канс ел Адха от Мешхед Ала. Той искаше да ги залови и отведе в свещения град на шиитите, където ги очакваше смъртно наказание. Но сега реши да се откаже от намерението си. Ще ги пусне да си вървят като някоя гнусна твар, с която човек не желае да се омърси. Ние им бяхме отредили бастонадата, но и от нея ще се откажем именно защото не искаме повече да влизаме в съприкосновение с мръсотията, от която те направо са се вкоравили.
— Приказвай си, приказвай! — изсъска шейхът — Когато свършиш, аз ще ти кажа каквото имам да ти казвам.
— Хубаво! Подчинявам ти се, могъщи повелителю на този бивак! С крадците работата за нас е уредена, сега идва твоят ред. Ние и теб ще освободим Съгласен ли си?
— Давай нататък!
— Това не ти ли е достатъчно?
— Повече от достатъчно ми е, а именно вашето лукавство и притворство, които ви белязаха още от самото начало. Как завладяващо умееш да говориш за вашата доброта! Но аз познавам бездната на падението, която зее зад тази привидна снизходителност. Вие се отказвате от наказанието на „крадците“, защото много добре знаете, че са невинни. Първо сте им задигнали списъка, а като успяхте сега да заграбите самите предмети, прикривате отстъплението си с лицемерна благост. Така стоят нещата, мошеници такива!
Подигравателен кикот последва тези думи, които съдържаха толкова безсрамие, че Халеф се обърна отривисто към мен и гневно попита:
— Сихди, сега сигурно няма да е грях, ако му дам един убедителен отговор с камшика?
— Ние не бием, Халеф — предупредих аз.
— Добре! Тогава ще овладея гнева си.
— Не говори за гняв! — присмя се отново шейхът на бени кхалид. — Това, което наричаш гняв, е само яд, че ви прозрях. Към него се добави жалкият страх от нашата добре доказана храброст.
— Страх? — попита Халеф с най-голямо учудване.
— Не отричай! Много добре знаеш какво беше уговорено — трябваше да се бием за меканците. Сега вие ги освобождавате без борба. Това не е ли бъзливост?
Хаджията едва съумяваше да потисне гнева си Трябваше да си даде голям труд, за да отговори възможно по-спокойно:
— Ти измъдри това преиначаване на нещата само за да се изперчиш.
— Аз казах истината.
— Не, ти излъга! Не беше решено да се бием за освобождението на крадците, а те да представляват наградата от битката. Те се намираха при вас и ние искахме да ги имаме. Затова бе определено да принадлежат на победителя. Но сега нещата не опират до завладяването на техните особи, защото ние си ги имаме до пускането им на свобода. Ако ги пускаме безнаказано да се измъкнат, то го правим от милосърдие.
— Не се горещи напусто. Остава си това, което казах аз. Вие искате от страх да ме освободите, но собствеността на Гхани да задържите.
Като познавах моя храбър хаджи, за когото страхливостта бе най-окаяното нещо на земята, можех да се опасявам от някоя прибързаност от негова страна и понечих да взема думата, но той го забеляза и ме призова:
— Ти сега си мълчи, сихди, моля те! Една такава нападка никой войн на хаддедихните не оставя току-така! Тогава зад нас прозвуча:
— Също никоя жена на хаддедихните!
Обърнах се. Там стоеше Ханнех със святкащи очи и тъмночервени страни. Диалогът бе толкова високо воден, че тя беше чула всичко чак от отсрещната страна на кладенеца. Сега бе дошла, за да отхвърли от своя страна оскърбителното обвинение — постъпка, чиято непривичност предизвика моментална тишина. После Тавил се обади подигравателно:
— Една жена. Това доказва истинността на казаното от мен, защото сега чуваме, че при хаддедихните жените са по-храбри от мъжете.
Тогава Ханнех сграбчи хаджията за ръката, дръпна го със сила до себе си и заговори:
— Аз съм Ханнех, дъщеря на катеибехите, жената на шейха на хаддедихните от племето шаммар. В лицето ни беше запратено обвинение за страхливост, макар този устат шейх на бени кхалид да бе тръшнат на земята и надвит от едно момче. Ние ще накажем тази низост и аз искам тази задача да бъде поставена освен в ръцете на Омар бен Садек още и на моя съпруг и моя син. Ние не искаме нищо от тези хора. Отказваме се от всичко придобито досега и дори от възвърнатото Съкровище от крайници. Ние ще се бием за тях, но който след нашата победа ни нарече пак крадци, ще го дадем на хиените да го разкъсат. Жената говори, нека сега мъжете действат!
