Предположението, което бях изказал, наистина се потвърди. Видяхме, че шейхът събра около себе си своите най-различни воини и се посъветва с тях. Това продължи доста време, след което мина отново сам по площадката, спря и ни махна. Тръгнах с Халеф към него. Когато стигнахме, опита да придаде на лицето си само израз на сериозност, но не можеше да прикрие, че в него клокочи вулкан от мъст и омраза.
— Хаджи Халеф Омар и хаджи Акил Шатир ефенди — започна той, — искам с прямотата на прочут воин да призная, че извърших една прибързаност, която не биваше да правя. Моля ви да я забравите и пред никого да не говорите за това. За изпълнението на това желание ви предлагам отплата.
— Каква? — попитах аз.
— Ние се отказваме от продължението на битката.
— Това означава ние да се откажем от третата победа. Но продължавай!
— Стягаме се веднага и си заминаваме.
— Това и бездруго трябваше да го направите, защото такова бе условието за победения. Нататък!
— Оставяме ви Канс ел Адха.
— Не можете да го вземете, защото то се присъжда на победителя, а победихме ние. Още нещо?
— Да не предявявате претенции към меканците.
— Задръжте ги в името на Аллах, ние сме прещастливи, че повече няма да ни се налага да се занимаваме с тях.
— Значи сте съгласни?
— Не съм казал такова нещо. Ти изискваш от нас като дар мълчаливостта ни, а предлагаш само неща, които са вече наше притежание. Това е един изгоден за теб пазарлък, при който получаваш всичко, а не даваш нищо. И тъй като ние не сме духовни слепци, преди да дадем думата си, искаме да огледаме работата по-отблизо. Накъде ще яздите оттук?
— Към Аин Барид119.
— Ако не се лъжа, той се намира на един пълен ден път на юг оттук?
— Да.
— И вие искате да яздите нататък? Досега смятах, че пътеката на войната, на която се намирате, ви води на запад и северозапад. Но това не ни интересува, защото вашите пътища не са наши пътища. И понеже желаем те да не се кръстосат отново, се надяваме, че действително ще яздите към Аин Барид. Беше уговорено, че след приключване на двубоите днес между нас ще цари мир. Как стоят нещата с тази уговорка?
— Остават си същите.
— А по-късно?
— Отново битка.
— И при това положение трябва да ти обещаем дискретност, срещу която не предлагаш нищо повече освен продължение на враждата? На твоя въпрос ще получиш мъжки отговор и той гласи следното. Напускате веднага Бир Хилу и спазвате уговорения за днес мир. Ако го сториш, ние ти обещаваме желаната мълчаливост дотогава, докато не се натъкнем на враждебност от ваша страна. Това е нашето решение, към което не може нито да се добавя, нито да се отнема нещо.
— Добре, аз съм доволен.
— Даваш ли думата си?
— Давам я.
— Подай ръка на хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, и въпросът е уреден.
Той го стори, задържа ръката на Халеф, погледна го твърдо в очите, а после и мен, и повтори всяка дума поотделно с тежко натъртване:
— Вие ще мълчите, докато не се натъкнете на враждебност от наша страна. Уговорено. Ние потегляме.
След това се обърна и си тръгна. Халеф ме погледна въпросително и поклати глава.
— Защо повтори изречението и го натърти по такъв начин, сихди?
— Защото е един непредпазлив мъж, който не подозира, че с това ни издаде намеренията си.
— Как така?
— Нали си убеден, че бени кхалид горят от желание да си отмъстят на нас?
— Да, абсолютно.
— Значи нашата мълчаливост ще трае до следващото им нападение, но понеже шейхът не се доверява на дискретността ни, ще гледа да съкрати това време. Разбираш ли ме?
— Много добре. Ти смяташ, че много скоро отново ще си имаме работа с тях.
— Да. Днес наистина не, защото той ще сдържи думата си, но много вероятно още утре, ако ли не, вдругиден със сигурност ще се видим. Ние следователно трябва да внимаваме! Той се издаде, без да го знае. Искаше да ни запечата задължението възможно по-дълбоко, а не помисли, че за един умен мъж точно в това повторение се крие подкана да извлече скрития смисъл на неговите думи.
Омар бен Садек се видя за свое съжаление принуден да се откаже от геройското си дело. Той увери, че щял да се радва на двубоя, и ние напълно му вярвахме. Всъщност аз носех вината, дето се лишаваше от това удоволствие, защото ако не беше ме споходила мисълта да дам заслужения урок на шейха на бени кхалид, третата битка навярно щеше да се проведе.
Със задоволство видяхме, че бени кхалид се стягат за бързо потегляне. Че нямаше да яздят към Аин Барид, за мен стоеше извън всяко съмнение. Този извор и местоположението му ми бяха известни, когато Тавил го спомена, защото той беше следващата ни цел, независимо дали бени кхалид щяха да се отправят нататък, или не. Той беше най-близкото място с вода по нашата посока.
И все пак можехме да бъдем доволни от нашия успех. Бяхме получили откраднатите вещи и освободили персиеца и войниците му. Петдесет души срещу толкова многократно превъзхождащ ни отряд. Да, дори бяхме отстояли бойната арена и победените бяха принудени да се оттеглят.
