— Това, това исках да кажа, защото заплюването е по-ясно от всеки език. Ти си най-жалкият човек, който някога съм срещал. С думи на любов се прокрадна в сърцето ми, докато в твоето владее само омразата. Създаваш впечатление за душевна чистота, извисеност на мислите, а пък се върдаляш в най-низостната мръсотия на престъплението. Загърнал си се с дрехата на милосърдието, а насъскваш хората да се разкъсват като кучета. Лицемериш за истина, честност, справедливост и вярност, а си пълен с фалш, лъжа и измама. Да, твоята ученост е голяма, може би по-голяма от знанието, което аз мъчително съм придобил, но ти си я захвърлил в блатото на нравствената поквара, откъдето тя може само пагубно да действа. Твърдиш уж, че се стремиш към Небето, но стоиш на пътя на Преизподнята. Даваш вид, сякаш блажеността на хората ти лежи на сърцето, но си един подстрекател към престъпления и единствено ти си виновен за цялата лошотия, която бе извършена тук. Говорите за някакво си Канс ел Адха, което една безсрамна лъжа. Но ти извърши спрямо мен един грабеж, измами и ограби душата ми и ми причини вътрешна загуба, за която компенсация няма. Това трябваше да ти кажа. Само за това накарах да ме доведат при теб — да те обвиня за душевната си смърт и да ти се изплюя в лицето, та да разбереш какво мисли за теб този, на когото отвори сърцето само за да го направиш по-бедно и по-окаяно отпреди. Ослепените очи на моето тяло са сухи, но вътрешните ми очи плачат. Предоставям те на наказанието на Аллах и изисквам за теб Вечната гибел!
Тежестта на тези обвинения бе подсилена от въздействието на неговата личност и начина, по който ги поднесе. Това бяха истински удари от боздуган, но нанесени във въздуха. Хаддедихните бяха толкова слисани, че бяха способни само на учудени погледи. Халеф ме погледна очаквателно какво ще кажа. Вече отварях уста да отговоря, когато Гхани също пристъпи към мен и ми подхвърли думите:
— Моят повереник, който живее от милосърдието ми и знае нашата невинност, приказва от сърце. Аз потвърждавам всичко, което каза, и ти показвам презрението си по същия начин, като те зап…!
Наистина, тоя човек беше толкова нагъл и дързък, че също искаше да ме заплюе! Може би самообладанието, което бях проявил спрямо слепеца, го правеше толкова самонадеян, но още не беше изговорил думата и получи от мен такава силна плесница, че отлетя сред хаддедихните. Те веднага се нахвърлиха върху него, за да продължат започнатото от моята ръка дело така крепко, че виещият му глас се разнесе надалеч. Шейх Тавил притича, заразбутва хаддедихните да го освободи и закрещя:
— Махайте се от него, махайте се! Като му посягате, нарушавате постигнатото за днес споразумение.
Халеф отвърна заплашително:
— Назад! Кой пръв го наруши, ние или вие? Мекото сърце на нашия ефенди пощади мюнеджията, защото старият човек е сляп и невменяем. Но на Гхани, това съвършенство на безсрамието, трябва да бъде показано, че умеем да се отнасяме подобаващо с него. На твое място щях да се срамувам в случая да говоря за защита. Вашата дързост е възмутителна!
Халеф се зае все пак с налагания. Освободи го от ръцете на хаддедихните, което не стана много бързо. Гхани закуцука към мюнеджията и го хвана за ръката, за да го отведе, но не пропусна преди това още да ни изсъска заплашително:
— Почакайте до Мека, до Мека! А може и още много по-рано, кучи синове!
Шейх Тавил се отдалечи с бързи крачки. Неговото „протеже“ се кривеше, колкото може, след него със слепеца.
— Много вече съм преживял — рече Халеф — и какви ли не изоставени от Аллах хора съм опознал, ала подобно нещо не бях считал за възможно. Но той сега си получи възнаграждението и вероятно ще има случай да ни опознае още по-добре. Ама ти премълча, сихди. Защо не каза нито дума на мюнеджията за защита? Сега той е убеден, че има право.
— Първо, всичко стана така бързо, че нямах време за приказки, и второ, достатъчно бе и това, че си замълчах. Дори и да му бях държал някоя дълга реч, нямаше да има резултат. Аз му простих и мисля, че нищо повече не е необходимо. Да гледаме на оскърблението, все едно не се е случило!
— Добре! Така може би е най-правилно, наистина. Сега имаме да мислим за неща, които са по-важни от безпочвените обвинения от устата на един беден, подведен сляп човек. В първия изблик на гняв ми идеше да го убия, но сега се радвам, че ме възпря да му тегля един хубав пердах… Какво ще правим сега? Кога ще продължим пътуването си?
— Утре сутринта.
— Чак тогава? Защо не още днес?
— Защото ще намерим вода едва при Аин Барид, а днес няма да можем да го достигнем, понеже бени кхалид ще бъдат между нас и него. И изобщо предполагам, че няма да можем да стигнем толкова бързо до този извор, както желаем. Отмъщението на Тавил бен Шахид ще ни задържа. Затова трябва преди всичко да се запасим с вода и ще използваме днешния ден за напълването на меховете, но не преди да го е сторил Кхутаб ага.
— Защо аз? — попита персиецът.
— Защото трябва да потеглиш, колкото може по-скоро.
