Когато бяха приключили с приготовленията си, видяхме Тавил да идва още веднъж насам. Зад него за наше учудване вървеше Гхани, водейки мюнеджията за ръката. Че на шейха бе хрумнало още нещо, което допълнително трябваше да ни каже, бе лесно разбираемо, но какво искаха още от нас двамата му придружители?
Те спряха на първо време на известно разстояние. Тавил бен Шахид извика:
— Не идвам за мен, а само заради тези двама мъже. Те искат да вземат нещо от вас, но се страхуват да не бъдат враждебно посрещнати. Понеже като наши гости и приятели стоят под моя закрила, аз съм длъжен да се погрижа това да не им се случи и по тази причина ги придружих. Могат ли да дойдат при вас?
— Да — отговори Халеф.
— В такъв случай аз изпълних дълга си и ще остана да ги изчакам тук. Вървете!
Последната подкана бе отправена към Гхани, който сега напълно приближи със слепеца Той посочи лежащия до персиеца пакет и каза:
— Вие ми откраднахте имането, което нарекохте Канс ел Адха, та вашата кражба…
— Стой! — прекъснах го аз — Ние ви разрешихме да говорите с нас и дадохме дума, че нищо няма да ви се случи. Но ако се осмеляваш да ни хвърлиш в лицето такива обвинения, нищо не гарантирам. Кажи какво искаш, но избягвай всяка безполезна дума!
Ел Гхани като че не се почувства особено сплашен, но все пак продължи без по-нататъшни оскърбления:
— Вещите са увити в моето молитвено килимче. Налага се да ви ги оставя, понеже шейхът на бени кхалид ги присъди на вас, но килимчето си искам обратно.
— Лъжеш се. Никой не ни е присъждал тези предмети, а пустинният съд на хаддедихните ги призна като собственост на Канс ел Адха в Мешхед Али, откъдето са били откраднати. Че едно молитвено килимче е използвано за опаковка на откраднатите вещи, може да се очаква евентуално от някой невярващ Абд ел Аснам120, но никога от „любимеца на великия шериф“. А че един толкова осквернен килим ще намери отново своето религиозно предназначение, считам за изключено, наистина, но при вас всичко е възможно…
— Ибн Хаами! Ха’ин!121 — извика слепецът високо, като направи жест на дълбока погнуса.
В този миг не знаех кого касаеше това и продължих:
— На нас и през ум не ни минава да забогатяваме от тази дрипа и веднага ще ти я върнем.
— Да, веднага — пригласи баш насир. — Ще ми бъде приятно, ако повече не ми се налага да докосвам собственост на крадци.
Кхутаб ага разви пакета, сложи временно торбичките до себе си и хвърли на Гхани килимчето заедно с връвта. Оня ги вдигна.
— Сега свършихте ли? — попитах.
— Не. Ел Мюнеджи също е тук — отвърна Любимеца.
— Какво иска?
Тогава слепецът пристъпи, следвайки гласа ми, близо до мен и каза:
— За да не се излъжа, трябва да знам дали ти си ефендито от Вади Драа. Ти имаш неговия глас, но въпреки това не бих искал да се заблудя. Онова, което искам да кажа, не е предназначено за друг. Значи ти си този?
— Да.
— Наклони си лицето близо до мен! Знаеш, че мога да те разпозная, защото слънцето грее.
Нямах причини да отблъсна тази молба и приближих лице. Той вдигна ръце, попипа отсам-оттам главата ми, улови я здраво и… се изплю в лицето ми. Неподготвен за такова действие и държан с всичка сила от него, не успях достатъчно бързо да освободя главата си й да избегна оскърблението. Наоколо се разнесе петдесетгласният крясък на хаддедихните. Халеф сграбчи слепеца за гърдите.
— Безумецо! — кресна му той. — Какво стори! Ти си старец и сляп на всичкото отгоре, но това няма да ме спре да те направя на пихтия!
Халеф почти го беше повалил. Аз посегнах бързо, без да съм успял да се избърша, изтръгнах го от мюнеджията и заповядах с висок глас:
— Никой да не докосва слепеца! Това оскърбление засяга само мен и никой друг.
— Но, сихди, той го е възнамерявал! — извика Халеф, все още крайно възбуден. — Той е буден и в пълно притежание на съзнанието си! Следователно е действал с бистър ум, а това е такова нагло омаскаряване на твоята личност, че наказанието не може да не последва достатъчно бързо.
— Това нищо не променя. Аз единствено имам право да отговоря.
— Той иска да говори, мълчете!
Ханнех също беше скочила изплашено. Приближи до мен, избърса ми слюнката от лицето и помилва с кърпа оскърбените страни. Докато го правеше, мюнеджията заговори:
