— Не, ефенди! Аз казах, че няма да напуснем това място преди вас и никой не може да ме отклони от намерението ми. Трябва ли когато срещна Джафар, нашия общ приятел, да чуя удивения му упрек, че съм бил заедно с Кара бен Немзи и не съм се възползвал от това предимство до последния миг?
— Мой дълг е да те предупредя. Шейхът на бени кхалид без съмнение има намерението отново да ти отнеме Канс ел Адха. Ако ти се отдалечиш възможно по-скоро оттук, той ще трябва да се откаже. Но останеш ли до утре, ще му предоставиш време по някакъв начин да осъществи намерението си. Това трябва да разсъдиш.
— Разбирам го и въпреки всичко оставам. За вчерашната си среща с Тавил не бях подготвен, но сега съм наясно с нещата и няма да му е възможно да ме залови втори път. И така, не ме уговаряй, моля те! Оставам.
Каза го толкова категорично, че трябваше да осъзная безполезността на всяко по-нататъшно възражение.
Скоро след това видяхме бени кхалид да се източват заедно със своите „гости и приятели“, а известно време по-късно изпратихме след тях двама хаддедихни да ги наблюдават. Това бе предпазна мярка, която не биваше да пропуснем.
Сега бяхме сами и за днешния ден вероятно в безопасност. Хората ни се разположиха удобно. Околността бе най-внимателно претърсена, а събитията най-обстойно обсъдени. Предиобедът мина напълно, а също и част от следобеда, без да се случи нещо, заслужаващо да се спомене. Но ето че по-късно получихме посещение. От западна посока се появиха двама бедуини на бързи камили и като видяха кладенеца зает, спряха още отдалеч. Наблюдаваха ни известно време и после приближиха. Обстоятелството, че при нас имаше войници, може би разсея недоверието им. Когато стигнаха до нас, не слязоха веднага.
— Хиджджадж! — каза единият.
Тази дума е множествено число от хаджи и трябва да означава нещо като: „Ние сме мекански поклонници“. Има едно предписание, според което спрямо всеки поклонник, докато е на път, трябва всички да се отнасят добре, ако принадлежи към вражеско племе. Но тъкмо поклонническите шествия трябва най-много да се пазят от разбойнически бедуини. Че тези двама мъже били хиджджадж, ние не повярвахме Те си приписваха това качество, за да не бъдат посрещнати враждебно от нас. Халеф отговори:
— Бъдете добре дошли и слезте спокойно! Имаме място и вода и за вас.
— Кои сте вие?
— Аз съм хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от племето шаммар.
— А тези асакери?
— Те са дошли по тези места, за да заловят един беглец, и сега се връщат в Мешхед Али. А вие към кое племе принадлежите?
— Ние сме шерарат от ферка122 фаввал и нямаме намерение да се застояваме дълго тук. Позволете само да напоим камилите си, след което ще продължим ездата си.
Това не можеше да не направи впечатление. Ако ездачите бяха мирни поклонници, щяха да останат тук, защото следващият кладенец бе отдалечен на един ден път, а един пилигрим не бива да се скита нощем по непознат отрязък от пустинята. Дадох на Халеф тихото разпореждане да даде на своите хора и войниците заповед да не позволят да бъдат разпитвани. Той го извърши незабелязано от непознатите.
Поклонниците хвърляха особени погледи към нашите коне и пъстрата хеджин на персиеца. Начинът, по който оглеждаха скришом и с жадно възхищение животните, и на края се спогледаха, направи впечатление на мен и Халеф.
— Сихди, това са може би конекрадци! — прошепна ми той.
— От племето бени лам — допълних аз.
— Машаллах! Възможно е.
— Нямам доказателства, наистина, но съм склонен да твърдя, че не се лъжа. Че принадлежат към фаввал на шерарат, е лъжа, защото ако наистина бяха такива, пътят им за Мека щеше да ги води все покрай керванската пътека Тебук, Медаин-Салих и Медина, но не толкова далеч в източната част на пустинята Нефуд. Шейхът на бени кхалид ни каза, че неговият боен поход се отнася за бени лам. Ето защо ми се струва, че двамата бедуини са съгледвачи на това племе и търсят бени кхалид.
Скоро след това ни бе предоставено доказателство, че съм познал. Когато напоиха камилите си, единият ни попита:
— Накъде води оттук пътят ви?
— Към Анн Барид — отвърнах аз.
— Нататък ще яздим и ние сега и там ще се отморим. Утре вечер ще се видим там.
Колко умно и хитро! Той искаше да знае кога възнамеряваме да потеглим оттук. Ето защо го заблудих:
— Радостта, да ви срещнем там, ви е отказана, защото ние сме толкова уморени, че ще напуснем този кладенец едва вдругиден.
Тогава шпионинът попита непредпазливо бързо:
— Значи утре целия ден ще бъдете още тук?
— Да.
— Не сте ли имали някаква среща? Ние бяхме предупредени за бени кхалид, които се намирали на боен поход срещу бени лам и се скитали в околностите на Бир Хилу.
Сега имахме най-добрата възможност да си отмъстим на бени кхалид, като насъскаме бени лам към тях. Едно бързо движение на Халеф ми подсказа, че той наистина се кани да отговори в този смисъл. Но аз го изпреварих:
— Ние също сме хиджджадж и не ни интересуват свадите на чужди хора.
— Но все пак бихте могли да ни дадете сведения дали сте видели следа от бени кхалид или дори самите тях.
