— Напротив, това ще бъде една голяма облага за вас.
— Хубаво, сихди! Радва ме, че притежаваш такова прозрение. Но това е само прозрение за страничното и аз се надявам, че ще се яви прозрение и за главното.
— Кое е то?
— Че трябва да я приемеш? Ще го сториш ли?
— Хм-м!
Дребосъкът се обърна поривисто към персиеца:
— Приятелю мой, Кхутаб ага! На сърце ми е легнало, моят сихди да ти изпълни желанието. Аз го обработвах сега в този смисъл и мога да ти съобщя, че съм доволен, защото той току-що вече изхъмка. Понеже много добре го познавам, знам, че от това колебливо „Хм-м“ до крайното „Да“ ездата никак не е далечна. На мен ми се удаде вече наполовина да го убедя за предложението ти и ето как можеш да таиш приятната надежда, че до заранта ще се появи и втората половина. Ти съзнаваш значи, че късметът не е неблагоприятно разположен към теб и камилата ти.
Този дребен хитрец, дето винаги му бе толкова трудно да се оправи с порядките и представите за моето отечество и постоянно пренасяше Ориента в него, сега, когато се касаеше за получаването на една хеджин, веднага си спомни, че от камилата в родината ми няма да имам никаква полза. И после бързото и странно тълкуване на моето „Хм-м“. На такова нещо бе способен само моят хаджи Халеф.
На утрото той ми призна, че заради хеджин цяла нощ не е могъл да мигне, и че трябвало да я приема, ако не искам за остатъка от живота да го лиша от сън, което в крайна сметка щяло да има за последица неговата смърт. После привлече баш насир и аз бях по такъв начин „обработен“, според вчерашния израз на Халеф, че накрая волю-неволю дадох съгласието си. Това предизвика голямо ликуване сред хаддедихните. И мога да кажа също за персиеца, че искрено се радваше. Не беше ми предложил подаръка по китайски обичай, при който непременно трябва да откажеш. И тази радост ми беше също така приятна както предметът на неговата щедрост. Докато другите обградиха камилата и изброяваха нейните достойнства, той ме отведе настрани и каза:
— Ефенди, тъй като ти ме ощастливи с приемането на подаръка ми, трябва да ти кажа нещо, което засега не е необходимо някой друг освен теб да знае. Сигурно ти е известно, че на камилата не може да се даде „тайна“, както на конете с чиста кръв, защото е твърде глупава. Но при тази хеджин на мен ми провървя. Тя притежава дарба за схватливост, каквато човек иначе напразно ще търси сред себеподобните й, и е вярна и послушна като кон. Понеже сега тя е твоя собственост, искам да ти съобщя нейната тайна. Животното се казва Машхура. За да й привлечеш предварително вниманието, трябва да я повикаш два пъти по име, след което три пъти едно след друго да кажеш думата „бабунадж“123. Сторил ли си го, тя ще развие такава бързина, че неподвижният въздух ще ти се стори като вятър, и няма да престане, докато не й кажеш също три пъти думата „Яваш!“124 Тъй като камилата по начало превъзхожда коня по издръжливост, то Машхура издържа много по-дълго, отколкото един кон, което може да те спаси от голяма опасност и да направи всяко преследване безполезно. Запомни ли го?
— Да, благодаря ти. Но защо си избрал точно думата „бабунадж“?
— Защото тази хеджин има особено предпочитание към лайката. Затова винаги, когато яздя, имам по няколко стръка от това растение в седловата чанта. Потърквам ги по ръката, за да поема миризмата им, и милвам после с нея ноздрите на Машхура. Ако и ти го правиш, бързо ще спечелиш приятелството й. Но на друг не бива да го издаваш, за да не пренасочи с това средство привързаността на животното от теб към себе си. Аз и сега имам лайка и ще ти я дам. Тя е суха, но все още ухае достатъчно силно.
Една камила с „тайна“! Това и аз досега бях считал за невъзможно. Ако нещата се потвърдяха, то тази камила действително беше безценна. Кхутаб ага ми даде растенията, които аз прибрах в чантата на седлото си, а после заповяда на асакерите да се стягат за потегляне.
Когато това стана, агата се сбогува с нас по най-сърдечния начин. Личеше си, че ни е обикнал. Сълзи стояха в очите му.
Аз го призовах към най-голяма предпазливост и го посъветвах поне днес да избягва пътя, по който бяхме яздили насам. Той обеща, наистина, но не така категорично, както аз желаех. Добре забелязах, че не смята заплашващата го от бени кхалид опасност за толкова значителна, както я намирах аз. Вярваше, че Канс ел Адха му е сигурно. Та нали те бяха потеглили на юг, а той щеше да язди на север. Когато вече бе тръгнал, аз му извиках още веднъж настойчиво предупреждението си. Той се обърна и ми помаха усмихнато, но точно тази усмивка не ми хареса.
