— Сихди, твоето опасение се сбъдна — рече той. — Какво ще правим? Карай бързо!
— Всичко зависи от това дали Кхутаб ага се е вслушал в предупреждението ми да отбягва пътя, по който дойдохме. В този случай може да се изплъзне на бени кхалид.
— Аз се опасявам, че не го е зачел. Мислиш ли, че все още може да бъде спасен?
— Може би. Сядай бързо! Трябва веднага да потеглим обратно.
Докато препускахме към нашите хора, му съобщих решението си:
— Ще яздим, колкото може по-бързо назад към Бир Хилу. Оттам ще поемем по дирята на персиеца и скоро ще научим как стоят нещата с него. Понеже се опасявам от най-лошото, ще избързам напред, за да държа, ако се наложи, дружината на бени кхалид с карабината си „Хенри“ в шах. Необходимо е само да следвате дирята ми.
— Защо да яздим подире ти, а не с тебе?
— Защото животните ви не са достатъчно бързи. Те ще изостанат, понеже ще взема Машхура, женската хеджин. Дори да кажете на конете тайната, пак не можете да ме придружите, защото тя издържа повече от всеки кон. Пазете се само от ненадейна среща с бени кхалид, защото обратната им езда при всички случаи ще е насочена към Бир Хилу, така че не е изключено да се натъкнете на тях, докато аз бързам след персиеца.
Стигнахме при нашите хора. Аз се метнах от коня на седлото на хеджин и продължих, предоставяйки на хаджията обяснението за бързите ми действия.
Оставих Машхура да извърви неколкостотин крачки бавно, после я подтикнах. Тя се подчини. Движехме се към кладенеца. От Бир Хилу бяхме яздили в права посока два часа и после под прав ъгъл повече от два часа. Това правеше общо четири часа и половина. Пътят представляваше двата катета на правоъгълен триъгълник, по чиято хипотенуза сега се връщах. Следователно, при спазване на досегашната ни бързина на приблизително три часа път. Но Машхура галопираше така удивително, че достигнах Бир Хилу само след три четвърти час.
Бени кхалид наистина можеха да са вече тук. Но аз нямах време да позволя на тази мисъл да ме задържи, защото дори и да се намираха при кладенеца, точно в бързината се криеше най-добрата защита от тях. Щях да профуча край тях, преди изобщо да са помислили да предприемат нещо срещу мен. Но мястото беше пусто.
Машхура имаше удивително лек, еластичен ход. Седях като на неподвижен стол. Тя притежаваше високо цененото качество, което бедуинът охарактеризира с израза „изяжда разстоянието“ и при това не даваше да се забележи и следа от напрежение.
Когато оставих кладенеца зад себе си, бях напрегнат дали баш насир е поел по друг път, или не. В първия случай можех да се надявам, че ще бъде пропуснат от бени кхалид, но в последния можех да приема, че са постигнали целта си.
Както е известно, по пътя си към кладенеца се бяхме отклонили на изток. Значи едва след като пресечех тази дъга, щях да срещна старата ни следа. Това скоро стана и тогава забелязах, че персиецът не е последвал предупреждението ми — следите се застъпваха.
Сега имаше още една, но много малка надежда. Ако той е яздил бавно, а засадата на бени кхалид да е била заложена на значително разстояние от кладенеца, бе възможно още да не е стигнал до нея. Вярно, от неговото тръгване бяха минали повече от пет часа, които сега аз трябваше да наваксам. Какво щастие, че персиецът ми беше съобщил тайната на камилата! Защото само като я използвах, можех да постигна намерението си.
Дадох на хеджин знака. Извиках два пъти името й и после, когато се ослуша, три пъти думата „бабунадж“. Резултатът бе, че заигра с уши, но остана в същия ход. Бях извършил всичко точно, както ми го бе казал Кхутаб ага. Беше ли забравил нещо да ми съобщи?
В страха за персиеца ми ставаше по-горещо и по-горещо. Как можех да го спася, ако камилата не ми се подчиняваше? Повторих опита, но напразно. Тогава се сетих за обстоятелството, че хеджин още не ме познаваше. Може би това бе причината за нейния отказ. Спрях, слязох, натърках си ръката с лайката и й я поднесох. Тя я пое жадно в уста и здраво я задържа. Бях получил само осем-десет стръка от растението, които вече бяха почти употребени, но реших да пожертвам няколко. Машхура ги захапа с върховно удоволствие, при което освободи ръката ми, и аз отново я възседнах. Най-напред я подкарах и когато се подчини, не чаках дълго:
— Машхура, Машхура…! Бабунадж, бабунадж, бабунадж…!
Тогава получих един тласък, който едва не ме изхвърли от седлото, а после… да, после се започна тя. Беше така, както бе казал персиецът. Неподвижният въздух, който процепвахме, се превърна за мен във вятър. По-рано на няколко пъти бях принуден да употребя „тайната“ при моя вран жребец Рих и трябва да призная съобразно истината, че тогава Рих бе по-бърз, отколкото сега хеджин. Сега бе много важно на чия страна бе по-голямата издръжливост — на коня или на камилата! Баш насир беше дал предпочитание на камилата.
