Това сега можеше да се нарече не езда, не препускане, а летене. Групите скали се стрелваха край нас. После навлязохме в каменистия серир, където трябваше много да внимавам да не изгубя следата. Но въпреки невероятната бързина Машхура се подчиняваше и на най-лекото докосване с тънкия митрак125.
По тая равнина на хеджин й бяха необходими десет минути, за да измине разстоянието, за което ние ходом бяхме употребили цял час. И тази неописуема бързина си остана постоянна, когато оставихме серира зад нас и стигнахме пясъка, при чието описание говорих за „газене“ на нозете. Но той напрягаше повече от скалистата земя. Машхура започна да се поти.
После от пясъка израснаха описаните вече редици от дюни. При първата, както видях от следите, персиецът се бе застоял по някаква причина доста време. Беше ми минала мисълта да оставя тук хеджин да отдъхне. Но като видях тази „спирка“, се отказах, защото с направения престой срещата на баш насир с бени кхалид се забавяше, с това се увеличаваше възможността да го настигна още преди нея.
Страхотно напрежение трябваше да преодолява храброто животно. По едната страна на стръмните пясъчни хълмове се изстрелваше с бесни скокове нагоре, плъзгаше се после надолу, за да преодолее следващата дюна по същия начин. Потта ставаше все по-обилна, вече се образува бяла ивица пяна по бърните и… ето, чух първия хрип. Беше време да спра.
— Яваш, яваш, яваш! — извиках.
Машхура веднага премина в по-бавен ход, от който по предпазливост я оставих да измине още известно разстояние, докато дишането й се успокои и пяната изчезна. Тогава спрях, слязох, помилвах я и й дадох фурмите, които бях пъхнал в джоба за Асил бен Рих: Беше направила повече от необходимото. Начинът, по който ме погледна, беше затрогващ. Такива камилски очи още не бях виждал. Създаваше впечатление, сякаш ме пита дали съм доволен. Наистина, човек трябва винаги да знае, че животното също притежава чувства и може би възприема любовта и жестокостта по-дълбоко, отколкото си мислим. Така например съм направил констатация, че кучето е по-добър познавач на човека, отколкото самият човек. И все пак — колко безчувствено се отнася човекът спрямо другите създания, които също като него дължат своето съществувание на добротата на Вселюбещия! Аз съм човеколюбец и поради това и приятел на животните, а и като християнин друг не мога да бъда. Който се издига в качеството. Мъчителят на животни може и да се подсмихне на моето меко, чувствително сърце, но аз съм радостен, че то е такова, а не друго. Но да оставим това отклонение, което може би ще намери извинение, понеже идва от сърцето.
Дадох на хеджин още два-три стръка бабунадж и я възседнах отново, защото след този необходим отдих на доблестното животно не биваше да пропускам повече нито минута. Започнахме ходом, след което отново задействах тайната. Машхура се подчини този път веднага.
Жал ми беше да я напрягам втори път по този начин, но се касаеше за много човешки живота, а и колкото изключително да бе нейното постижение, все пак не бе това, което наричаме „бъхтя се като добитък“. Тя тичаше доброволно, нямаше оглавник с болезнен мундщук и не бе подтиквана от камшични удари.
Така летяхме по нагорнища и надолнища. Колко често поддаваше пясъкът под нозете й, колко често беше близо до сгромолясването, до премятането, без да мога да й помогна както при един кон! Хлъзгаше се, препъваше се, но никога не падаше. Издържаше. Беше несравнимо животно.
Ето че настъпи миг, в който трябваше да се преодолее една необикновено висока, но от тази страна не особено стръмна дюна. Изкачваше се полегато и Машхура се понесе в лудешки бяг нагоре. Ако на идване знаех по какъв начин ще се връщам, сигурно щях да проявя достатъчно внимание да запомня опасните места. Мерна ми се, че северният ръб на една дюна горе се бе срутил. Беше се образувал много стръмен пясъчен откос и ние трябваше да го заобиколим, за да достигнем височината. Дали не беше това възвишение? От южната страна тук се вървеше леко нагоре! Боже Господи! В такъв случай ни предстоеше жестоко падане!
— Яваш, яваш, яваш! — изревах.
Но хеджин беше вече горе, понечи да се подчини, но не успя така бързо, както се изискваше. Е, да, един кон, който държиш за юздите, можеш да дръпнеш настрани. Но тук седях на високото камилско седло и нито в митрака, нито в минаващото през муцуната въже имах средство да отклоня бързо животното от опасното направление. Моят вик веднага предизвика, наистина, намаление на устремената напред енергия, но вече твърде късно. Не погледнах към следващото възвишение отсреща, нито в лежащата между него и нас падина. Нямах време, защото онова, което се случи, стана в един-единствен миг. Когато достигнахме горе ръба, забелязах само зейналия пред нас отвесен пясъчен спуск, повече нищо. Измъкнах левия крак към дясната страна и се хвърлих от камилата напред в бездната. Това беше единственото, което можех да направя за моето спасение, докато намиращото се в подем животно скочи във въздуха. Само мекотата на пясъка можеше да ме спаси при това падане.
