Падах… падах по-дълбоко и по-дълбоко. Но това вече не бе падане, а спускане, което нямаше край. Държах си очите затворени и не чувствах никаква друга болка освен един режещ натиск в китките и глезените. Странно бе това състояние. Нима изобщо нямаше да престане това спускане? Каква бе тази дълбочина, в която пропадах? Отворих очи да погледна. Клепачите се подчиниха без съпротива на душевния импулс. И видях…
Да, онова, което видях, ме доведе до убеждението, че усещането за непрестанно движение надолу е заблуда и че съм бил зашеметен. Само едно не ме бе измамило, а именно болката в ръцете и краката. Бяха вързани. Пред мен седеше шейх Тавил бен Шахид, от дясната му страна — Гхани, а от лявата синът му. До бащата видях мюнеджията. Беше буден и бодър. Тримата други меканци седяха странично.
Като продължих да се оглеждам, забелязах горе пясъчното свлачище, в което бях искал да скоча. Но импулсът, който си бях придал, съчетан със силата на инерцията от вихрената езда, се бе оказал твърде голям. Бях паднал извън възнамеряваното място и по стръмния откос се бях озовал в падината. Разпръснати наоколо там лежаха войниците, мъртви, всеки в локва кръв. Нападението на бени кхалид бе успяло и аз не само бях предприел напразно ездата за спасението на персиеца, но и за собствено нещастие. Камилите на войниците почиваха недалеч от нас, а малко по-настрани от тях лежеше, безметежно предъвквайки и оглеждайки се ведро с червените си очи… моята хеджин. И тя като мен бе преживяла падането само благодарение на дълбокия мек пясък, отрупан под въпросното място.
Обърнах глава да потърся баш насир и го забелязах, по-точно неговите крака, които се подаваха иззад една ниска пясъчна навятост. И той ли беше мъртъв? Приех, че е още жив, защото краката му бяха вързани, което при един мъртвец не е необходимо. Също така при него седяха петима бени кхалид — вероятно за да го пазят. Зад тях лежаха може би дузина камили, които принадлежаха на бени кхалид. Но къде бяха другите хора и животни? Прегледаната от нас диря даваше да се заключи за най-малкото трийсет. По-късно ми стана ясно, че шейхът ги е отпратил, за да има възможно по-малко свидетели на това, което предстоеше да се случи. Също Канс ел Адха искаше да дели с малко хора. Но защо ли бе помъкнал насам меканците, които първи щяха да имат претенции?
Във всеки случай, тук е било събрано цялото отделение на бени кхалид, за да издебне персиеца. Вероятно горе са били сложени постове да доложат за неговото пристигане. Войниците са били посрещнати със залп и който е останал жив, е бил ликвидиран, изключвайки баш насир, с по-нататъшни изстрели. Яздещият пред хората си персиец също като мен е помислил малко за пясъчното свлачище. Плъзнал се е надолу, макар и не така опасно, и е паднал в ръцете на бени кхалид.
Не е трудно да си представи човек настроението ми. Но не че се смятам за изгубен, о, не! Дори да не знаех, че хаддедихните идват след мен, и през ум не ми минаваше да се откажа от надеждата за спасение. Но гледката на двайсетимата избити асакери и водача ме изпълваше с ужас. Тоя шейх на бени кхалид явно имаше само едно добро качество — свято държеше на думата си.
Като забеляза, че съм отворил очи и се движа, по лицето му премина жестока подигравателна усмивка. Посочи ме с ръка и каза на Гхани:
— Погледни! Ефендито е жив, значи не си е строшил врата. Аллах го съхрани за мен. Сега ще трябва да каже защо е дошъл насам. Ако не признае, ще го принудим. Чу думите ми. Сега говори, кучи сине!
Подканата се отнасяше за мен. Отвърнах, без да обърна внимание на „кучия син“:
— Нямам причина да мълча. Хрумна ми, че ще нападнете баш насир, за да му отнемете пак Канс ел Адха, и препуснах насам на неговата хеджин, която той ми подари, да го предупредя.
— Къде са хаддедихните?
— По пътя, който води оттук за Аин Барид.
— Те вече няма да те видят, а ние ще се срещнем с тях, защото ще ги настигнем, за да ги унищожим. Значи персиецът ти е подарил хеджин? Много мило от твоя страна, че ни я до кара. Аз ще я задържа и също безподобните ви коне ще станат притежание на моето племе, но всички вие ще отърчите в ноктите на Шейтана. Аз ще се погрижа затова.
Докато говореше, очите му бяха отправени към мен по такъв начин, че трябваше да съзная — при него нямаше да намеря и следа от милост. Мюнеджията слушаше внимателно всяка дума. Когато шейхът млъкна, слепецът се обърна към него:
— Това ефендито от Вади Драа ли е, дето лежи тук пленен пред нас?
— Да — отговори Тавил.
— Какво ще правите с него?
— Ще бъде разстрелян още тук! Имаш ли нещо да възразиш?
— Не. Ако го пощадите, това ще бъде най-големият грях, който можете да си стоварите. Да върви в Пъкъла!
Сега се обади и Ел Гхани:
— Това е така, сякаш аз го казах. Аз също давам своето съгласие.
