— Тъй ли? Значи одобрявате, а? — запита шейхът с подигравателно-пренебрежителен тон, от което предположих, че отношенията му с неговите „гости и приятели“ вече не са раншните. — Самохвално и смехотворно е да ми давате съгласието си. Тук аз правя, каквото на мен ми е угодно. Знаете как стоят нещата между нас. Хич не си въобразявайте, че ще се ръководя от вашите желания!
— Аз не желая нищо, а изисквам своето право! Преди всичко изисквам за себе си персиеца, тоя прокълнат от Аллах шиит. Не бива да го улучи друг куршум освен моя.
— Нямам нищо против — ухили се шейхът, — щом ти доставя удоволствие собственоръчно да го пратиш в Преизподнята. Можеш да го сториш веднага, защото времето ни за тук изтече.
Тавил стана, Гхани също. Сериозно ли беше казано това? Нещата ставаха опасни. Надигнах глас срещу това убийство, но получих в отговор само подигравателен кикот. Тогава чух баш насир:
— Моля те да не си даваш труда, ефенди! Разбрах, че всяка дума е напразна. Моята смърт е решена Аз самият съм си виновен, защото предупреждението ти към мен бе хвърлено на вятъра и сега ще бъда наказан. Но ми развържете нозете! Искам да получа куршума прав! Окажете ми поне тази услуга! Няма да побягна, няма да помръдна и крачка от мястото, от което ще премина през Портата на смъртта.
Сега шейхът се ухили отново.
— С удоволствие ще изпълня желанието ти, защото съм човеколюбив мъж, а и то ще ти бъде последното.
Тавил отиде до Кхутаб ага и му освободи краката. Персиецът стана, дойде бавно при мен и ме погледна в лицето. Сигурно прочете какво става в мен, защото поклати глава и каза:
— Не мисли как да ми помогнеш! Не можем да сторим нищо друго, освен да умрем с достойнство. Аз ще бъда виновен не само за моята, но и за твоята смърт. Тук не те моля за прошка, защото ушите на тези злодеи не са достойни да чуят такива думи. Само няколко минути след мен ти ще минеш през големия зид, който ни показа Бен Нур. Аз ще те чакам на Мястото на пресяването и там ще те помоля да ми простиш лекомислието. Както те познавам, молбата ми няма да е напразна.
— Аз ти прощавам още сега — отговорих. — Животът на хората стои в една висша ръка, която може да ни спаси и в последния миг и да отклони дори куршумите. Нека й се доверим.
— Направете го, щом ви е угодно! — ухили се шейхът отново. — След като си мислите, че така красиво ще се съберете там отвъд, аз ще се погрижа за вас това да стане още тук. Сега ще изкопаем една дупка, в която ще ви сложим един до друг. Труповете на асакерите ще останат да лежат така, нека ги разкъсват лешоядите, но вие ще бъдете предназначени само за червеите. Това е единствената разлика, която ще направим между двата вида капъсъзи. В Джехенема, разбира се, вие ще се срещнете с тях.
Бени кхалид се заеха по негова заповед да изровят недалеч в пясъка един гроб, и то точно пред очите ни, та да можем да го виждаме. Това ни даде една, макар и малка, отсрочка, но всяка минута бе скъпоценна, защото стоеше извън всяко съмнение, че Халеф ще поддържа възможно най-голяма бързина. Аз не знаех, наистина, колко дълго съм бил зашеметен, но понеже моята хеджин си лежеше спокойно и вече не привличаше вниманието на бедуините — при цялата възбуда, която трябва да бе предизвикала нашата поява — можех да приема, че съм бил в безсъзнание доста време. Надеждата, хаддедихните да се появят навреме, не беше безоснователна.
Много ми се искаше да го кажа на персиеца, но шейхът и Гхани ни държаха така зорко под око, че не бе възможно и една тиха дума да му подхвърля. Но те не пречеха на баш насир да говори високо:
— Ефенди, понеже съдбата ни се промени по такъв начин, искам да споделя с теб нещо важно. Досега си мълчах, защото мислех, че ще се ядосаш на Джафар мирза.
— По каква причина?
— Той ми направи един подарък, който е получил първо от теб.
— Това не може да ме ядоса. Подаръкът си е бил негов и той е можел да разполага с него, както му харесва. Ние взаимно се зарадвахме неколкократно с подаръци. Кой имаш предвид?
