— Малката книга на персийски език „Араба бешайир“126. Аз поддържах по-тесни отношения с Джафар, отколкото досега съм ти казал. Знаеш, неговият живот е потаен, и аз премълчах много неща пред теб. Той прочел книгата и запечатал в сърцето си всеки ред. После ми я подари, за да се просветля и аз. Аз всеки ден чета от нея и тази сутрин пак го сторих. Отгърнах на мястото, което гласи: „Но аз ви казвам: Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се за тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“127. Всяка дума, която бяхме чули от Бен Нур, живееше в мен, защото цялото му слово бе само любов. Припомних си поведението ни спрямо нашите врагове, на чиято омраза отвърнахме с любов. Тази доброта ми се видя твърде голяма и аз отгърнах на това място, за да придам сила на слабостта си. Но сега ми се струва, че щяхме да постъпим по-добре, ако си бяхме останали слаби, защото за подчинението си на любовта ще заплатим с живота си.
— Не, не вярвам — отвърнах, дълбоко покъртен от тази неочаквана изповед на обречения на смърт. — Животът си има своята вечност като любовта. Ние няма да умрем, може би дори не и физически. Този, за Когото днес си прочел на това място, и Който изисква от теб да обичаш враговете си, има силата да те спаси точно чрез тази любов, Неговото Евангелие е здрава опора и закрила в живота и в най-голяма смъртна опасност. Ако Му се довериш, Неговата помощ може би е по-близо, отколкото си мислиш.
— Тогава нека побързаме да я изпреварим тая помощ! — присмя се шейхът. — Ямата е готова.
— Да, готова е и моят куршум също е готов — прибави Ел Гхани решително. — Повече няма да се бавя.
— Застани тук!
При тази отправена към персиеца заповед шейхът посочи мястото до гроба. Кхутаб ага се подчини и ми викна:
— Ефенди, не ти казвам сбогом, защото ще се разделим само за няколко мига. Кажи в душата си една молитва за мен, та при Ел Мизан, Везните на справедливостта, някой ангел да ме улови за ръката и да ме преведе отвъд!
При тази молба в мен се надигна някаква непозната досега демонска сила, която не признава никаква съпротива и тласка към безогледни действия. Там отпред стоеше приятелят сред убийци, в червена локва пролята войнишка кръв. Трябваше ли това да се случи? Биваше ли да се случи? Нима не можех да помогна?
— Тази ръка все още няма да те улови! — изкрещях — Аз ще се освободя, идвам! Не стой бездейно, а се отбранявай! Та нали краката ти са свободни! Ритай, стъпчи ги!
Дърпах и въртях вървите си, макар да чувствах, че се врязват в плътта. Изпънах се и се изстрелях нагоре, но отново паднах, само че не без да разкъсам обвиващото глезените въже. Не би могло да устои на силата на падането.
— Върху него! Кучият син наистина се освободи — извика шейхът.
Тавил, неколцина бени кхалид и тримата меканци се нахвърлиха върху мен. Удрях с все още вързаните ръце, ритах с освободените крака, стрелвах се насам-натам… напразно. Това бе една неравна битка и тогава… тогава отекна изстрелът от пищова на Гхани. Видях през обграждението, в което се намирах, че персиецът се преметна назад, и съпротивителната ми сила се стопи. Проснах се, останах спокойно да ми вържат отново краката и, признавам, горчиво заплаках.
Знаех твърде добре какъв позор си нанасях с този истеричен плач, който не можех да потисна. Това никога не ми се бе случвало, но страхотната възбуда, която ме бе овладяла, не можеше да се освободи по друг път. Направи го с тези хлипания, които предизвикаха гръмък кикот.
Подигравката не ме засегна. Впрочем, скоро Гхани привлече вниманието на другите върху себе си Той коленичи при баш насир и започна да пребърква джобовете му.
— Стой! Какво ти скимна! — спря го шейхът.
— Трябва ли това, което има в себе си, да бъде погребано заедно с него?
— Не, но то не ти принадлежи.
— Този шиит е моя собственост. Неговото притежание следователно е мое притежание.
Усетих напрежение, което можеше да доведе спасението ми. Тази мисъл ми подейства благотворно и вътрешно отново се успокоих.
— И теб ли трябва да осмеем като тоя ревлив кучи син? — попита Тавил бен Шахид. — Кой проведе нападението, кой изби войниците, ти или аз? Кой следователно е притежател на всичко, което се намира тук?
Стоеше заплашително пред Гхани и неговите бени кхалид приближиха меканците, като държаха по особен начин пушките в ръце. Създаваше се впечатление, сякаш сега ще се случи нещо, което преди това шейхът тайно е споразумял със своите хора. Това предположение бе подсилено от наблюдението, че те бяха приковали очи към него, като че само чакаха уговорения знак.
— Да не би ти? — извика любимецът на великия шериф. — Защо си сложил Канс ел Адха там до твоята камила? Да ме измамиш ли искаш? Още вчера през целия ден виждах, че кроиш нещо срещу нас. Ако то е някаква измама, предателство, не си мисли, че ще го изтърпя! Моята власт се простира къде по-далеч от твоята.
