Угрижеността на меканеца нарастна. Сякаш се канеше да излезе извън себе си, така възбудено извика:
— Мястото му е при мен! Аз съм му правил хиляди благодеяния, за които ми дължи най-голяма благодарност. Не мога да търпя да стои при непознати хора. Трябва да дойде тук!
— Тъй! Ти май имаш голям страх от нас?
— Страх? Защо? Как така?
— Защото това, което може да чуем от него, сигурно е опасно за теб.
— Опасно? — изсмя се оня подигравателно, но смехът му звучеше много пресилено.
— Да, опасно! — назида Халеф. — Твоята съвест при всички случаи не е чиста.
— Ти се грижи за чистотата на твоята! Ще го пратиш ли тук?
— Не.
— Тогава веднага ще видиш какво ще направя. Ще го събудя и тогава няма начин той да не дойде.
Ел Гхани изкрещя с всичка сила името на слепеца. Повиканият се събуди и се изправи заслушано.
— Мълчи! Нито дума повече! — повели Халеф, като извади ножа си и острието проблесна към Ел Гхани. — Извикаш ли още един-единствен път, устата ти ще замлъкне завинаги!
Заплахата прозвуча толкова енергично, че постигна целта си. Меканецът изгуби кураж и притихна. Халеф даде заповед да го намушкат, ако извика отново. После се обърна към мен:
— Ханнех е будна. Ще ни приготви кафето. Ела! Аз също бях видял, че „най-красивата притежателка на женската шатра“ е напуснала носилката и се занимава с посудата. Докато отивахме към нея, дребният хаджи попита:
— Правилно ли постъпих, сихди?
— Хм-м! — отвърнах аз. — Ти не считаш за възможно Ел Мюнеджи да пожелае да отиде при спътниците си? Това заключавам аз от поведението ти.
— Поведението ми? Какво имаш предвид?
— Накара Ел Гхани да повярва, че Ел Мюнеджи ни е дал някакви сведения за него, които не е трябвало да дава.
— Какво вреди? Исках да го подразня и успях.
— Това е успех, с който не бива да се възхваляваш, Халеф.
— Защо?
— Първо, не е благородно да дразниш хората. И второ, по този начин оказа недобра услуга на нашия повереник, стареца. Недоверието, което вся между него и Ел Гхани, може да донесе лоши плодове за клетия слепец, ако държи да се присъедини отново към раншните си спътници. Според мен не биваше да го правиш.
— Хм… хм…! Наистина бях не само неблагодарен, но и непредпазлив. Сега съзнавам, че още повече трябва да се взема в ръце. Сихди, човекът си е слабо създание, а аз, твоят стар, непредпазлив Халеф, май принадлежа към най-слабия сорт. Нали?
— Въпросът ти е излишен, понеже сам го съзнаваш и не се нуждаеш от моя отговор. Иди при Ханнех! Нещо ти маха.
Той избърза напред да се подчини на нейния знак. Тя имаше да говори с него. Искаше да знае къде сме били вчера толкова по късно и какво сме правили. Кара се присъедини към тях, а аз отидох при персиеца. Той също се беше събудил и седеше в близост до мюнеджията.
Когато седнах и заговорих с баш насира, слепецът ме разпозна по гласа и попита:
— Заблуждавам ли се, че ефендито от Вади Драа е при мен?
— Не се заблуждаваш — отвърнах. — Аз съм.
— Кой е още тук?
— Един приятел, който сега е от нашия отряд.
— Кое време от денонощието сме сега? Струва ми се, че е светло.
— Да, ранна утрин е.
— Кога ме намерихте?
— Вчера.
— Не по-рано? Значи това, което искам да ти кажа, се отнася до вчерашния ни разговор. Аз вероятно щях да предпочета да мълча, но някакъв подтик в мен ме кара да говоря. За мен това винаги е доказателство, че Бен Нур го иска. Името нали не ти е непознато?
— Да.
— И знаеш, че той често отвежда душата ми до места, които не се намират на земята?
— Знам.
— В такъв случай искам да ти съобщя, че миналата нощ напуснах с него земята.
— Къде бяхте?
— В Смъртния час.
— Но това е време, не място.
— Допреди и аз мислех така, но сега го знам по-добре. Снощи за мен той беше място, където стоях с Бен Нур на един висок камък и гледах как минават покрай мен душите на умиращите. Сега го виждам пред себе си толкова ясно, че мога точно да ти го опиша.
Старецът го направи и неговото описание съвпадаше изцяло с това, което бяхме чули вчера на скалите. Нас, неговите придружители, не спомена. Ето защо попитах:
— Сам ли беше на това странно място?
— Освен мен и Бен Нур друг нямаше.
Ел Мюнеджи значи не знаеше кой е бил при него и че сме го придружавали нагоре.
И сега той започна разказа си. Описа ни отделните множества на душите по начина, както му ги беше показал вчера Бен Нур. Когато свърши, аз го попитах:
— Убеден ли си, че това е било истинско видение, а не сън?
— Не беше сън! Аз сънувам понякога, наистина, но съумявам да разграничавам толкова точно сънищата си от виденията, че заблуда не е възможна.
— Границата между сън и видение толкова забележима ли е, че не можеш да ги объркаш?
