– По-точно – пикап е. С хладилна инсталация отзад, за пренасяне на месо. И понеже тази част е бяла, хората са помислили, че е микробус.
Опитах се да го накарам да замълчи, за да не обърка още повече пазачите на музея:
– Добре, Али, стига! Пък и ти сега дойде и не знаеш за какво говорим.
Магарето му с магаре се захили радостно.
– Може току-що да съм дошъл, шефе, но преди доста часове съм установил каква е колата на убийците.
По смелата усмивка върху младежкото му лице си личеше, че сам е стигнал до някои важни заключения. Но сега аз трябваше да разбера друго – не онова, което бе открил Али, а което бяха видели двамата пазачи на музея. Дадох му знак с глава.
– После ще говорим за това, което си разбрал, Али – предупредих го аз и се обърнах към двамата: – Да, та какво друго бихте могли да ни кажете за оня бял микробус?
– Бога ми, господин главен инспектор, главата ми малко се пообърка – стеснително проговори Рамиз, поглеждайки към Али. – Сега този господин като каза „пикап“, с хладилна инсталация отзад... Пък и микробусът ми се видя малко големичък...
Замълча за малко. Гледаше объркано и като не можа сам да намери изход от положението, се обърна за помощ към Пехливан:
– Ти какво ще кажеш, бате?
Но и Пехливан се беше разколебал.
– Какво да кажа? – извърна глава той. – Честно казано, не видяхме много добре колата... и сега каквото и да кажем, няма да е истина. Рамиз право казва – колата май беше възголемичка, за да е микробус... Може тоя господин и да е прав, може и пикап да е било – кимна той с глава към Али.
Може ли всички тези убийства да са по религиозни причини?
Дали Али е прав, или не – не беше ясно, но очевидно се беше добрал до важна информация. Заразказва ми, докато отново слизахме по стълбите към Златната порта, оставили зад нас пазачите и кучето им Булут.
– Не е микробус, със сигурност е пикап. И по-точно – кола за пренасяне на месо. С очите си видях, шефе! Преди около два часа паркираха пред къщата на Йомерови в „Ерикапъ“. А отвътре слязоха Йомер и батко му.
Това вече беше прекалено! Аз му казах да върви да спи, а той тръгнал на нощно проследяване!
– Чакай малко! Ти сега какво ми казваш – че си следил Йомер ли? При това – сам?!
Али заговори с гордост, сякаш не е направил нищо нередно или погрешно:
– Да, цяла нощ бях пред дома му, но едва в полунощ...
– Аз какво ти бях казал, Али? – прекъснах го аз. – Преди да тръгнем от управлението? Не ти ли наредих нещо?
Широко отвори очи, сякаш недоумяваше защо пък сега съм намръщен, защо му повишавам тон? Така ли трябва да се държи човек с полицай, който цяла нощ е следил заподозрените по улиците и се е трепал да намери извършителите на убийствата? Тримата едновременно спряхме на десетина метра от историческата порта, през която са минавали някога императорите.
– Какво говорите, инспекторе?
В гласа му се чувстваше не толкова огромно разочарование, колкото почуда.
– Не ви ли казах да се прибирате и да си почивате! – казах аз и се обърнах към Зейнеб, която стоеше между нас двамата.
– Добре, господин началник, но нещата се развиха – започна да мънка той.
– Какви неща се развиха? Аз ръководя това разследване, но нямам никаква информация за каквото и да било развитие! Макар че цяла нощ не съм изключвал мобилния си! Никой не ме потърси, не ме информира да се е случило това или онова, да ми каже „правим това и това“ – ядосано ги изгледах и двамата. – Да не би аз да съм пропуснал обаждането ви, а?
Зейнеб гледаше в земята.
– Ако ме изслушате, господин инспектор, аз ще ви обясня всичко – отново се опита да заговори Али.
– Ще те изслушам, ще те изслушам, Али, но това, което си направил, е нарушение на дисциплината и за него няма извинение. Казваш, че си отишъл до къщата на Йомер, ами ако ти се беше случило нещо?
На лицето му се изписа присъщото му изражение на непукизъм, все същата лекомислена усмивка.
– Нищо не може да ми се случи, шефе!
– Ти не ми ги разправяй тия! Друг път не може да ти се случи! – развиках се аз. Гласът ми отекна във вековните крепостни стени и двамата пазачи на музея, с които преди малко се разделихме, любопитно се бяха вторачили в нас, а Булут се беше изправил на крака. Не им обърнах внимание и продължих да викам: – Нямало да му се случи! Ти сам каза, че това са убийци! Ако е така – значи, имаме мъже, които колят хората като пилци! Как така точно на теб нямало да се случи? Да не би да си носиш муска против куршуми? Или си накарал да ти направят магия, за да не те лови смъртта? Я ми обясни малко по-така, как нямало нищо да ти се случи бе, Али!
Той замълча. Все още не можеше да приеме, че е направил нещо нередно, но поне вече не се опитваше да се защити. Зейнеб, която от самото начало знаеше всичко, не обелваше и дума.
– Ами ти, Зейнеб? Как му се върза на акъла на този чудак? Че ме нямате за нищо, това е ясно! Но ако се беше случило нещо с Али? Нямаше ли да те гризе съвестта поне малко?
Лицето на Зейнеб стана моравочервено.
– Да не би и ти да си била с него? Заедно ли отидохте до къщата на Йомер?
– Амиии аз исках да отида... но...
