Императорът гледаше към „Света София“ – най-внушителният храм на света, подобен на свещен облак, надвиснал над Константинопол, пазител на града от всички злини. Гледаше към омагьосващия храм, дарен с божествената светлина. Към чудодейната постройка, която нямаше равна на себе си и правеше и града, над който се извисяваше, също толкова несравним. Към божествената гледка, родена от сливането на човешкия ум с човешкия дух. Гледаше към „Света София“ – най-големият, най-просторният, най-високият, най-светлият храм, който някога беше издиган.
Император Юстиниан съзерцаваше „Света София“. Сляла божествеността и мъдростта в себе си. Съзерцаваше красотата, която само вярващият дух би могъл да сътвори. Храмът, който доказваше, че градът, украсен със светилищата на изгубилите силата си безброй много богове, принадлежи вече само на един бог – християнския. Гледаше към най-величественото светилище в града, възвеличаващо този бог. Към най-великолепната постройка, която придаваше неповторимост на придобилия римски облик град, докоснат от новата вяра. Божият дом, който представяше пред погледа на всички могъществото, изискаността, величествеността, богатството на императора.
Юстиниан гледаше към дома на Бог. Добрият Бог, който винаги му помагаше. Беше му разчистил пътя към двореца, макар да не принадлежеше на аристокрацията. Още преди да стане император, го направи човек, от когото зависеше съдбата на Рим. Чичото на императора беше тайната сила зад гърба на Юстиниан. Неговите ум, сърце, храброст и съвест. Да, Бог винаги е бил добър към него. Дори когато се уплашеше, Бог го даряваше с безстрашие. Макар самият Бог да не обичаше страхливците. Не беше го напуснал даже когато правеше най-големите си грешки. Защото Бог не обичаше глупаците. Не се разгневи и на най-безсрамните му постъпки. Макар че не обичаше негодниците. Но без съмнение най-ценният дар от Бога беше Теодора.
