Паметта на Истанбул полностью

Оставихме жалващия се служител сам да се бори с тълпата туристи и влязохме през Баб-юс Селям в средния двор, широчък площад, който внушаваше някакво особено усещане за покой може би заради извисилите се стройни кипариси и редицата правилни арки. Отляво бяха султанските обори, над нас – Кулата на правосъдието и Височайшият имперски съвет – Диван-ъ Хумаюн, а също и харемските сгради. Отдясно бяха кухните, залите, в които се съхраняваха сребърните предмети в двореца и скъпите порцелани. Зад нас бяха останали Баб-ъ Саде и помещенията, където бяха изложени дворцовите файтони176. Али за миг колебливо се пос­пря, чудейки се по коя от петте пътеки да продължи, но скоро се ориентира и преди да се обадя, хвана вярната посока.

176 Трите страни на двореца „Топкапъ“ са заобиколени от море. Към морето са изградени дворцови стени, а на сушата обсадни стени, дълги 1400 метра, наречени „Сур-и Султани“. Построен на площ от 700 000 кв.м, дворецът се състои от три основни части – бирун, ендерун и харем. – Б. пр.

– Браво, Али, от самото начало намери царския път – пошегувах се аз.

– Кой е той?

– Ами царският път, или пътят на падишаха се простира от Баб-юс Селям до Баб-ъ Саде – отговорих му, придавайки си многозначителен вид. – Да не би да трябваше да кажа „пътят, простиращ се от Портата за приветствие до Средната порта“? Нали трябваше да говорим на турски?

Али се засмя широко.

– Не бе, шефе, не обръщайте внимание какво разправях на оня идиот, аз само исках да го попритисна. Разбира се, ще използваме онези имена, с които предците ни са нарекли нещата. Но и турският трябва да се знае, аз самият нищо не разбирам от арабски.

Млъкна за миг и после ме попита:

– А вие откъде знаете всичко това?

– Нали и по-рано съм ти казвал – от майка ми – заобяснявах аз, докато вървяхме по пътеката между кипарисите. – Ако се интересувам малко от малко от историята – то ми е от нея. На нея го дължа това.

Заместникът ми продължи да ме разпитва, опитвайки се да върви в крачка с мен:

– А тя, майка ви, историчка ли е била?

– За такава се смята, всъщност беше учителка по история. Знаеш, че баща ми пък беше учител по литература. Запознали се в училището. Както и да е... Майка ми беше учителка, но не си вършеше работата само формално, ден да мине, друг да дойде, ами беше идеалистка, посветена на професията си. Интересуваше се от всичко – четеше списания, книги, посещаваше лекции, правеше всичко възможно, за да накара учениците си да заобичат историята. Естествено – и мен не оставяше на мира. Още от малък ме развеждаше по всички музеи в Истанбул, за които можеш да се сетиш. И тук сме идвали стотина пъти. В „Долмабахче“, в двореца „Бейлербей“177, в „Ая София“, водила ме е в Цистерната на базиликата, във Влахернския дворец, в музея „Карийе“178...

177 Изграден е през 60-те години на ХІХ в. в необароков стил от прочутата фамилия архитекти Балян. Разположен е в азиатската част на Босфора. – Б. пр.

178 Църквата „Христос Спасителят в Хора“, известна днес като музея „Карийе“, съхраняващ изумителни мозайки и стенописи от ХІV в. – Б. пр.

Щях още да продължа, но Али намръщено ме попита:

– Не ви ли писваше, шефе?

– И още как! Всяка разходка беше мъчение за мен. Но не можех да го обясня по никакъв начин на покойната ми майка. Тя беше истинска републиканка и искаше да възпита и да образова прекрасно единствения си син. У нас имаше три железни правила – да се четат книги, да се ходи на театър и да се посещават музеи. Обичах да чета, както можеш да се сетиш – полицейски романи. И театърът беше що-годе поносим, особено комедийният, но музеите – не можех да ги преглътна! Особено първия път като влязохме в музей и като ме лъхна онази тежка миризма, направо ми се догади и за малко да повърна...

– Но след това май ви е харесало – прекъсна ме Али. – Иначе нямаше да ги научите всички тези неща...

– Прав си – въздъхнах аз. – Накрая дори ги заобичах, но много късно... Чак когато вече престанахме да ходим с майка ми...

Гледаше ме с интерес, очаквайки да разбере подробностите.