– Да, Али. Случи ни се нещо лошо. Трябва да съм бил на осем години. Обикаляхме „Долмабахче“. Имаше някаква американска делегация и беше претъпкано, игла да изтървеш – няма къде да падне. Как да не се изгубя в това множество? Бях се понесъл заедно с тълпата. Когато се огледах – майка ми я нямаше наоколо. Представи си само колко се уплаших, каква паника ме обзе! Едно изгубено малко момченце... Заплаках, но беше толкова многолюдно, че никой не ме чу дори. Бях притиснат между всички тия големи хора, не можех въздух да си поема, докато накрая не припаднах. Когато се свестих, някакъв човек се опитваше да ме накара да пия вода. Горката ми майка ме държеше за ръката и угрижено ме гледаше в лицето. Беше пребледняла и цялата трепереше. След това никога вече не ме заведе в музей... След като почина, намерих дневника й. Беше написала следното: „Искам Невзат да е образован, интелигентен човек. Защото тази бедна страна има нужда от културни и знаещи хора. Но май няма да стане – жалко, че синът ни е малко вятърничаво хлапе. Палав, луд, не се интересува нито от наука, нито от изкуство. Опитах се да го насърча, но не се получи. Ако твърдо настоявам, ще стане още по-лошо. Какво да се прави, човек не може да получи всичко, което иска. Макар да е наш син, Невзат не се вълнува нито от историята като мен, нито от литературата като баща си. Не това беше мечтата ни, но може би ние сме виновни. Наша грешка е, че сме имали такива очаквания, не е задължително Невзат непременно да прилича на нас, той е съвсем различен човек, напълно независима личност. Колкото и благородна да е нашата цел, не можеш да накараш дори собственото си дете да я следва насила“. Когато четях тези редове, бях току-що постъпил в полицията. Съвсем зелен младеж, който не се боеше да се опари и вярваше, че сам може да се пребори с цялото зло на земята – казах аз и погледнах към Али, преди да продължа: – Също като теб...
Той само учудено промълви:
– Като мен ли?
– Абсолютно същият като теб – повторих аз с бащински топло чувство, като човек, който се е срещнал със своята младост. – Съвсем същият – първо стреля, после пита. Който се хвърля в епицентъра на събитията, без да изслуша и разбере за какво става дума. Който атакува заподозрените, без да изчака помощния екип. Който смята, че може да разреши и най-сложните престъпления от раз. И който точно затова често си изяжда боя и е целият в синини, и няма здраво място по себе си.
Заместникът ми избухна в смях.
– Не се смей, Али, не се смей, синко! Това не са подвизи. Аз имах късмет, поумнях, преди някой куршум да ме уцели фатално, но с теб какво и как ще се случи – това не се знае!
– Не се безпокойте, с божията воля нищо няма да ми се случи! – отвърна Али със своята непоклатима самоувереност.
– По-добре да се замислиш повечко, отколкото да се уповаваш на Бога!
– Карай да върви – прекъсна ме нашият палавник, – нали говорехме за вас, интересно ми е какво стана после?
– Какво да стане? Взех да се замислям чак след като изгубих майка си. Трябва да ми бе останало малко от сивото вещество в черепа, понеже добре запомних написаното от нея. Чувствах и някакво угризение на съвестта. Но както и да е... След като прочетох дневника й, сам започнах да ходя по музеите. Отначало в памет на майка ми. Също като нея стоях и дълго гледах статуите, иконите, керамичните плочи, дърворезбите, ръкописните книги, калиграфските образци, изписани от талантливите майстори, картините, миниатюрите, ебру изкуството. Дори без да разбирах какво точно представляват. Гледах ги с часове. Но постепенно започнах да научавам много неща – макар и без да съм вниквал в тях, макар и повърхностно и по аматьорски... Странна работа, Али, никога не ми е минавало през ума, че така ще се случи, но взе да ми харесва да научавам. Обикнах дори и онази миризма на музеите, която по-рано ме отвращаваше. След това започнах да чета и книги, абонирах се също като майка ми за исторически списания, правех обиколки като другите туристи с професионални екскурзоводи, дори ходих да изслушам няколко лекции. Сега не мога да го правя толкова често както преди, но пенсионирам ли се – ще отделям повечко време за това.
Някаква тъга засенчи лицето на Али.
– Жалко, че майка ви не знае това, колко ли щеше да се зарадва!
– Сигурно щеше да се зарадва, но така или иначе, човек не може да поправи всичките грешки в живота си. Но те съветвам – отиди в някой музей. Дори само веднъж. Започни, да кажем, от Археологическия, точно над парка „Гюлхане“. Ще се почувстваш, все едно пътуваш през историята.
Лицето му просветля и аз, обнадежден, го попитах:
– А може би вече си го посещавал?
Онзи просветлен израз тутакси изчезна.
– Не съм, господин главен инспектор, как да отида? Знаете – всеки ден някакъв нов случай излиза, всеки ден има по някое престъпление...
Излишно бе да го засрамвам повече.
