– Знам, но някой ден непременно иди. Ще ти хареса, сигурен съм. Всъщност, без да си разгледал Археологическия, няма много смисъл да посещаваш и „Топкапъ“. – Замълчах за кратко. – Разбира се, преди това иди да видиш и „Ая София“ . Всяко е сякаш продължение едно на друго. Непременно да ги разгледаш, чу ли?
– Както заповядате, господин главен инспектор! – тихичко отвърна Али. – Щом казвате – ще ида...
– Не за мен, синко, не ти заповядвам да го направиш. И как бих могъл? Само ти препоръчвам. После ще ми благодариш!
Но като гледах – Али нямаше никакво намерение да обикаля по музеите.
– Това е третата порта, нали, шефе? – смени той темата набързичко, гледайки към Баб-ъ Саде. – Минахме, значи, другите две порти? Нали така?
Щом така искаше... аз трябваше да уважа желанието му. Започнах да броя портите на двореца, доколкото ги знаех.
– Да, Али, минахме през двете. Тази е третата... Първата беше Баб-ъ Хумаюн. Вратата на крепостните стени на двореца. Тя е изпълнена по персийски маниер, или като иранска порта. Втората е Баб-юс Селям, тя е по френски образец. Изградена е по европейски модел. Тази пред нас пък е Баб-ъ Саде – тя пък е по турски образец. Или тези три порти от три различни периода ни разказват за трите типа цивилизации – персийска, европейска и турска, които при смесването си са образували турската архитектурна култура. Но същевременно ни говорят и за това, че Османската империя е била голяма, световна държава, обединяваща в себе си всичките тези култури. Всяка стая, която видя, всяка зала, всяка градина, всяко дърво, всяка чешма има някакво значение. Религиозно, политическо, социално. Всеки ъгъл в тези сгради пази хиляди истории за страховити, често пъти изпълнени с болка и ужас събития.
Слушаше ме с интерес, вместо престорения израз отпреди малко сега лицето му беше придобило сериозност, примесена с тъга и уважение. Ако не го бях подканил да тръгваме, така и щеше да си остане пред Баб-ъ Саде, направена някога за тържествата при възкачването на султаните на престола, за честванията на религиозните празници, напомняща за бойните шатри на тюркските кагани.
Скоро двамата със заместника ми, който, макар все още да не отделяше поглед от портата, се мъчеше същевременно да не изостава от мен, отново се смесихме с тълпата. Влязохме през Портата на щастието, минавайки под широката лоджия, носена от шест срещуположни колони от бял и зелен мрамор, където по време на празненства бил поставян обкованият със скъпоценни камъни златен султански трон. Бяхме пристъпили в скритите османски пространства, където, противно на днешната шумна врява, някога, във времената на султаните, беше властвала абсолютна тишина. Али смаяно гледаше към Стаята на приветствията, където султаните са приемали чуждите посланици, издавали са заповеди на военачалниците, преди да потеглят на война, срещали са се с османските сановници. Но точно сега нямах сили да му обяснявам всичко това. Чакаше ни разследване на престъпление, което трябваше да разкрием. Освен всичко това, един от тримата директори на този стар дворец, служил близо четири века на Османската династия, можеше да се окаже сред заподозрените.
Само Бог има правото да убива
Кабинетът на Лейля Баркън беше в отделението на двореца, наречено „Килерли Коуш“, ръководено от килерджибашията, служителят, отговарящ за султанската кухня и за обслужването на султаните по време на храненето, както и за подредбата на софрите. Директорката вече чакаше на вратата. Сигурно ни беше видяла да идваме през прозореца откъм двора на Ендеруна.
– Чудна работа, даже ни се усмихва – промълви помощникът ми, нищо че можеше да го чуе, тъй като бяхме на по-малко от няколко метра от нея. – Явно сте я дресирали, шефе!
– Кажи го силно – и ще развалиш всичко, което съм постигнал! – прошушнах му аз, докато се опитвах да отвърна на усмивката й.
Страхувах се, че невъздържаният ми помощник ще стори нещо неуместно.
Но той веднага се поправи:
– Извинете ме, господин главен инспектор!
Още в движение приятелски подадох ръка на жената, която може би беше една от основните заподозрени.
– Здравейте, Лейля ханъм!
Стисна ръката ми – силно, като мъж.
– Добре дошли, Невзат бей!
Сетне също така приятелски и приветливо се обърна към помощника ми:
– Здравейте, инспектор Али! Как сте?
Али залепи на лицето си безгрижната усмивка, която го превръщаше в един мил и симпатичен младеж, и отвърна на поздрава й:
– Благодаря! Като ви видях – и вече съм по-добре!
Лейля не знаеше как да приеме тези му думи и виждайки нерешителността и смущението в светлите й очи, реших, че все пак трябваше да й кажа нещо успокоително:
– Надяваме се, значи, да ни кажете нещо, което да ни помогне да заловим убийците.
Лицето й потъмня.
– Де да можех, инспектор Али – отвърна тя, но гласът й прозвуча някак си безнадеждно. – Всички предположения, които направихме с Невзат бей, се оказаха неточни. Убийците сякаш са знаели какво си мислим и всеки път ни подвеждаха...
