Казваше същото, което и ние си мислехме, но без да се слага самата тя в списъка на заподозрените. В този момент влезе някакъв висок мъж с побелели коси и фино лице и застана помежду ни:
– Лейля ханъм – обърна се той към нея, държейки дебела папка в ръцете си. – Щяхме да говорим за калиграфиите... – Имаше вид на човек, който цял живот е бил чиновник и се е изгубил между множеството папки. – За онези, за изложбата... Че от Дирекцията на културата бързат...
Лейля моментално го прекъсна:
– После ще говорим, Едип бей, директорът на културата може малко да почака. Щом си свърша работата, аз ще дойда при вас.
– Е, вие по-добре си знаете – не скри разочарованието си Едип бей и с малки крачки се отдалечи от нас.
Началничката му го изгледа с неприязън:
– Музей ли сме, финансов архив ли сме – не е ясно... – Като видя, че я наблюдавахме с интерес, взе да се оплаква: – Затрупани сме с работа, но трябва да се занимаваме и с такива хора. Има ли някаква излишна работа – непременно ще я изровят и ще ми я подхвърлят... Както и да е, да не стоим тук, заповядайте в кабинета ми.
Той беше доста скромен. Отдясно до вратата имаше малка библиотека с метални рафтове, срещу нея широка дървена маса, върху която стоеше компютър, отляво беше отворена някаква голяма книга, имаше чаша за кафе, изблъскана чак в ъгъла на масата, моливници и малък бележник. Отдясно на компютъра имаше синя ваза с лилави зюмбюли, като ония, които вчера Али бе донесъл на Зейнеб. Дали Намък не й ги беше подарил? Да я попитам ли? Щеше да е добре да знаем как се развива връзката им. Можеше да научим и защо бе останала да пренощува в къщата на Недждет, но въпросите ни можеше и да я ядосат. „Че какво ви интересуват личните ми отношения?“, съвсем спокойно можеше да ни възрази тя и при тази вероятност аз направо се отказах да питам. Погледът ми се плъзна към окачената на стената огромна гравюра. Художникът беше изобразил втория двор на двореца „Топкапъ“, гледан откъм Средната порта, или Баб-юс Селям. На площада, по който преди малко бяхме минали, беше изрисувал празнично шествие – еничари, дворцови служители, чуждестранни посланици и още много народ, чиито лица не се различаваха, но всички се готвеха за важното събитие. Лейля проследи погледа ми и започна да обяснява:
– Това е прием на чужди посланици в двореца. – Посочи към хълмовете от другата страна на морето, които се виждаха на гравюрата точно зад императорския дворец: – Вижте какъв покой е имало тук, по склоновете на Бейоглу. Нямало е нито една от купчината безформени и грозни сгради, безредно наблъскани една върху друга... – Пъстрите й очи, позеленели от нахлулата през прозореца светлина, се премрежиха замечтано. – Бих искала да живея в Истанбул от онова време. Макар че сега можем да си представяме тогавашния живот само по гравюрите...
Изведнъж забеляза, че все още сме прави, и ни посочи двата стола пред бюрото си:
– Моля, заповядайте, седнете!
– Фатих е направил този дворец, нали така? – попитах аз, докато се настанявах на стола.
– Да, той е решил да се строи дворецът, но строежът му, както и на Големия византийски дворец, Палатиум Магнум, продължил с години. Всеки нов султан добавял по някоя сграда според нуждите си. Строителните работи продължили и по време на царстването на Баязид ІІ, Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, по прякор Пияницата, Мурад ІІІ. При всички тези владетели центърът на империята растял все повече – обясняваше тя, докато сядаше на фотьойла.
Припомних си Големия византийски дворец, който видяхме на макета в офиса на Адем Йездан, спускащ се от Синята джамия право към морето.
– Защо султан Мехмед Завоевателя е решил да направи тук този дворец? За по-голяма сигурност ли?
– Може и за това да е, но по-важното е, че навремето тук е имало акропол...
Сигурно по изражението на лицата ни разбра, че и Али, и аз самият не знаехме какво е акропол, и затова без никакво високомерие ни обясни:
