– ...Вид религиозен и военен център. Гърците винаги избирали да изграждат акрополите на върха на някой хълм, защото били най-важната институция на града. Ако сте били в Атина, сигурно сте виждали Акропола. Атинският е един от най-старите акрополи. По времето на Византион това място тук също е било акропол. Когато римляните завладели града, не го разрушили, понеже било свещено място. Но Мехмед Завоевателя, макар и години след завладяването на града, заповядал точно тук да се изгради дворецът. Казвам години след това, понеже първият османски дворец, построен тук, е бил на мястото, където сега е Истанбулският университет. – Виждайки, че я слушаме с интерес, Лейля сключи длани върху масата и ни заразказва с по-големи подробности: – Има много прилики между Римската и Османската империя. Ако погледнем към византийския период, ще видим, че храмът „Света София“ и Големият дворец са били много близо един до друг. Даже се говори, че е имало проходи от двореца до църквата. Същото важи и за двореца „Топкапъ“ и днешната джамия „Ая София“. И в двете империи светските владетели са искали да подчертаят и духовното си господство пред народа, защото могъществото на държавата е трябвало да бъде подкрепено и от моралните ценности. Това е и причината двата центъра – политическият, или дворецът, и духовният – храмът, да са близо един до друг.
Разказаното от Лейля беше интересно, аз обаче не разбрах защо, след като е превърнал „Света София“ в джамия, Мехмед Завоевателя е изградил и още една – джамията „Фатих“, и я попитах за това.
– Защото тя е символ на завоеванието, на начина на живот на новите владетели на града. Джамията „Фатих“ не е само храм, тя е и кюллийе – един цял религиозен комплекс. Или ако щете – един друг стил на живот. В този хилядолетен и космополитен град турско-ислямската култура ще наложи своя отпечатък и ще допринесе за колорита на града. Много е добре, че сте толкова любознателен – погледна ме тя приветливо. – Де да беше всеки като вас!
– Не, не съм чак толкова всъщност – смотолевих аз.
Али така се беше отегчил, че се бе умълчал и не издаваше и звук дори.
– Както и да е – рече Лейля, посягайки към телефона. – Какво ще пиете? Какво да ви предложа – чай или кафе?
Първия чай вече бяхме изпили при Адем Йездан. Беше ни почерпил и със сухи сладки този щедър бизнесмен. И не само сладки – върху подноса бяха наредени отделно солените, отделно сладките неща, а имаше и от прекрасните кифлички, с които се славеха добрите фурни в „Султанахмед“. И тъй като с тези апетитни вкуснотии задоволих глада си, сега вече можех да мина и на кафе.
– Ако не ви затруднява, едно средно сладко турско кафе за мен!
– А на мен едно нескафе! – поиска си и Али, разпрострял краката си нашироко и настанил се удобно. – Да е чисто – без захар и без мляко.
Точно такова му и прилягаше – яко кафе за силен полицай като нашия! Без нищо, но силно!
Докато Лейля поръчваше на някого по телефона кафетата, Али се беше вторачил в зюмбюлите, също като мен преди малко.
– Красиви цветя!
Лейля затвори телефона, но не го разбра и попита:
– Какво? Ааа, за цветята ли говорите? – Погледна ги с любов и възхищение и добави: – И как ухаят!
Разбрах какво целеше Али и за да предотвратя вероятността да постави жената в неудобно положение, като я попита дали са от нейния любим, тутакси смених темата:
– Ако искате, да минем направо на въпроса, че нямаме много време...
Лейля скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на фотьойла.
– Добре, Невзат бей, и аз имам един въпрос. Не можахме да говорим спокойно по телефона, но сега да ви попитам – дали намерихте монета в дланта на жертвата от снощи?
– Намерихме.
– От времето на Юстиниан ли?
Поклатих утвърдително с глава.
– От времето на Юстиниан, но този път ръцете на убития не бяха разположени във формата на стрела, а разтворени на двете страни. А монетата беше в дясната му ръка.
Това, че беше променена формата на тялото, изобщо не я впечатли, само попита:
– А носите ли монетата със себе си?
– За съжаление, не я нося. Не знаех, че ще се срещнем...
– Но сте я видели все пак, нали така? – Докъде искаше да стигне? – Значи, можете да я разпознаете? Ако видите снимка, сигурно ще можете да посочите монетата.
Без да дочака отговора ми, подаде голямата отворена книга, която стоеше пред нея на бюрото. Познах я – беше същата книга, която видях снощи у тях. Дали я беше донесла тук, предполагайки, че ще дойдем? Или случайно я беше взела? Засега премълчах този и някои други неудобни въпроси, които смятах да й задам, и погледнах страниците на отворената книга. Директорката на музея ги разлистваше една по една.
– Ето – каза тя, сочейки снимката на някаква златна монета. – Такава ли е намерената от вас?
Поднесе книгата пред очите ми, така че видях и най-малката подробност от снимката.
– Да, на лицевата страна е бюстът на Юстиниан, с шлем на главата и облечен в броня. С надпис IVSTINIANVS – отвърнах аз и загледах изображението на задната част на монетата. – Хъммм, отзад е едно ангелоподобно създание, държащо скиптър във формата на кръст...
