Султанът гледаше Божия дом. На крачка зад него бе главният архитект Синан. Този султан, който беше сянката на Аллах върху земята. Този султан, който владееше три континента. Османският император, владетелят на света. Единственият син на султан Селим Явуз – Сюлейман Великолепни. Този султан, който педя по педя беше разширил империята и се беше прославил в целия свят. Този султан, който беше направил Синан свой главен архитект и му беше отворил всички врати на империята, беше му дал хазната, за да строи. Бе му дал властта да обнови града, да го разхубави и благоустрои. Разбира се, че Синан щеше да стои на крачка зад него, почтително, с наведена глава.
Султан Сюлейман Великолепни гледаше Божия дом. Очите му блестяха като диаманти изпод тюрбана. Изправи гордо чело. погледна с преклонение към величествения храм, символ на исляма и неговия пророк. Огромна благодарност се надигна в сърцето му, докато съзерцаваше четирите минарета, издигнати в прослава на четиримата халифи. Благодареше на Аллах, на прадядо си султан Мехмед Фатих хан, на дядо си Баязид хан и на баща си султан Селим Явуз. Благодареше, че и той като тях бе успял да съгради такъв храм и да им го дари. Тъгата му вече се бе разсеяла, сърцето му се бе разведрило, съмненията му се бяха изпарили. Вече знаеше, че също както империята, и името му щеше да живее заедно с тази джамия.
Султан Сюлейман Великолепни гледаше Божия дом. На крачка зад него бе главният архитект Синан. Затаил дъх в очакване какво ще каже падишахът на този свят. Беше затаил дъх, но сърцето му биеше лудо. Като развълнувано море, като вятър в градина, като небе пред проливен дъжд. Като първия път, когато беше преклонил чело пред хаджи Бекташ, когато влезе в еничарския корпус. Като първия път, в който потегли на поход. Както когато спуснаха три лодки във водите на езерото Ван, и му се струваше, че никога няма да достигнат до другия бряг. Като болезнения спомен за смъртта на майка му, за която научи при първото си завръщане у дома.
