Паметта на Истанбул полностью

Сюлейман гледаше Божия дом. Величественият храм, който винаги ще се споменава с неговото име. Гледаше свещената пос­тройка, сякаш изографисана направо в небето. Единственото и неповторимо творение на неговата династия и на неговото управление. Синан гледаше към портата на Божия дом. Зад двете й украсени със седеф резбовани врати сякаш се криеше самият рай. Гледаше ключовете, които щяха да отворят тази порта. Бяха кац­нали в дланите му като гълъб – предвестник на щастливи дни. Султанът гледаше Мимар Синан. Архитектът бе свел глава, бе забил поглед в земята. Почтително стоеше на крачка зад султана.

Сюлейман гледаше Синан. Човекът, който за седем години беше завършил този величествен храм. Като Аллах, който за седем дни беше създал седемте небеса и за седем дни беше създал всичко живо. Сюлейман гледаше Синан.Чиято съдба, както и неговата, беше предначертана – да бъде слуга на султаната. Архитектът, който беше построил кюллийе в памет на любимата му жена, тюрбе за починалия му син, джамии за дъщеря му. Геният, издигнал във всяко кътче на града своите божествени творения. Султанът извика Синан и му каза:

– Ела, Мимарбашъ202, тези ключове са твои! Ти трябва да отвориш Божия дом, който съгради с чистото си сърце и с молитвите си!

202 Мимарбашъ означава „главен архитект“. – Б. пр.

В сенчестата градина на мъртвите

– Според мен от всички джамии, които наричаме „Божи дом“, най-красивата е „Сюлейманийе“ – беше казал Йекта.

И ето ме отново пред нея. Изведнъж възправила се пред мен като някое чудо в края на тесните улици с прогнили дървени сгради и редици от грозни кооперации. Чакаше ме, също като единствения ни свидетел от небесата – пълната сребриста месечина, която блестеше като лампа в нощната тъма. Някой умел дюлгерин беше пренесъл образа й върху четвъртото минаре на джамията, В този миг ме обхвана предчувствието, че тази нощ ще имаме среща със следващата жертва. Дали беше професионална интуиция, дали някакво странно чувство от тайнствената светлина на сребърната луна, това не знам, но бях сигурен, че ще открием нов труп тази вечер. Въпреки това не исках тази мисъл изцяло да завладее съзнанието ми. Погледнах към празното пространство пред джамията – нямаше жива душа. Ни човек, ни улично псе, ни бездомна котка. Може би само птиците спяха в клоните на дърветата, но аз не можех да ги видя.

Чувствах се много особено пред този величествен храм, след като цялата вечер си приказвахме само за Мимар Синан и за „Сюлейманийе“. Но това ми усещане идваше не толкова от вида на осветения петвековен храм, който не беше загубил нищо от дневното си великолепие, колкото от един спомен, събудил тези чувства в мен. За пръв път бях дошъл тук с баща ми в една празнична утрин. Игла да хвърлиш – нямаше къде да падне, толкова многолюдна бе насъбралата се тълпа. Едва си намерихме място в един ъгъл, облицован с тюркоазени керамични плочки. Причината да дойдем дотук бе не само желанието да изпълним празничната си молитва в джамията, но и стихотворението на Яхия Кемал – „Празнична утрин в „Сюлейманийе“, любимото на баща ми, обожаващ поезията. И до днес помня някои от строфите: „От последния миг на нощта / във небесата плющят крила, по земята – грохот от нозе. / Ето ги, идат, пристигат в надпревара! В тоз тъй великолепен и чудесен свят! / Изпълват въздуха видения безброй, / завръщат се от всеки хоризонт като от боен поход, / завладял земи безчет. / В покой се сливат светлина и мрак. / Вървят безспир в тъмата живи и мъртви, / долитат на ята от всеки край / и през свещените врати изпълват храма“...