Ти, най-величественият сред боговете! Вечният повелител на моретата, пазителят на народа на Мегара, впуснал се в този път! Без теб щяхме ли да открием този рай, обграден от три морета? Ако не беше ти, нямаше да изградим върху тази благодатна земя нашия млад град, извисил се като храм към небесата! Ако не беше ти – нямаше да ни има нито на сушата, нито в морето! Ти ни обикна като свои чеда, ти ни пожали и приласка, ти ни защити. И ние искаме да изразим благодарността си към теб, жертвайки този бик. Моля те, приеми нашия оброк! Моля те, както винаги досега, смили се над нас, пази ни и ни гледай. Моля те, поискай и от другите богове да се смилят над нас! Защото ти си онзи, който ни обича най-много! Защото си силен! Защото си справедлив!
Бог Посейдон все така гледаше младия крал на тази млада страна Визас с огнения си поглед. Кралят не се ядоса на равнодушието му. Преклонено падна на колене, сведе глава и го приветства. Сетне бавно се изправи и тръгна към бика, държан от четиримата воини, като боец към целта си. Бикът първо забеляза проблясващия му меч. Лъчите на слънцето, сякаш за да известят за приближаващото го злощастие, се отразяваха в блестящата повърхност на меча и заслепяваха очите на буйното добиче. Бикът, неспокоен от опасалите го множество въжета, се възбуди и напрегна. Искаше да избяга от тясното място, пропито от морския мирис, да се освободи от притягащите го отвсякъде въжета, да се спаси от режещия очите му блясък. Опита се да си пробие път през тясното пространство, повличайки със себе си и четиримата мъже. Но не успя – те здраво притегнаха силното животно с въжетата.
