Разговорът ни замръзна. Колкото и да се насилвах, не успявах да намеря нужните думи, за да го продължа. Евгения беше в същото положение като мен. Уж се оглеждаше с усмивка наоколо, но знаех, че вътре в нея бушуват бури. Това продължи, докато се изкачвахме по стълбата.
– Странно! – каза тя, нарушавайки напрегнатото мълчание помежду ни, след като влезе в просторната стая на горния етаж, която ми служеше и за хол. – И тук е същото както в дядовата ми къща! Сякаш и двете ги е правил един и същи човек! – с престорено вълнение се обърна към мен.
– Възможно е – отговорих, оглеждайки се глупаво наоколо, сякаш за пръв път виждах дома си. – Защо да не е било така? Напълно възможно е!
Спрях за миг на последното стъпало, сякаш се мъчех да си припомня нещо.
– Тази къща трябва да е правена преди седемдесет години.
– И къщата на Хейбелиада също е от това време! – отвърна Евгения. – Може би просто си измисляше, но думите й бяха като спасителен пояс за нашия разговор. – Строена е преди шейсет или седемдесет години. Знаеш ли кой е правил вашата?
– Съжалявам, но не знам – отговорих озадачено, сякаш наистина този въпрос беше по някакъв начин важен за мен. – Покойният ми баща знаеше, да го бях питал, ама нà... А ти знаеш ли кой е проектирал къщата ви на острова?
– Не му знам името – отвърна с цялата си сериозност Евгения, сякаш това беше най-важният въпрос на света, на който беше длъжна да даде отговор. – Но знам, че е бил приятел на дядо ми – някакъв арменец, едър, мургав, много по-инат, разправяше дядо ми за него. Макар да били приятели, не му намалил цената дори и с един грош.
– Кой знае, може да е същият човек – поклатих глава аз.
– Кой знае? – повтори след мен тя и се приближи до прозореца.
Все още държеше маргаритите в ръце. Тъкмо се пресягах да ги поема, когато ме попита:
– А гледката как е?
Всъщност никак не ми се искаше да я вижда тази гледка, но в момента бях доволен, когато Евгения тръгна да дърпа пердетата. Тази вечер бях готов да говоря за всичко друго на света, само не и за жена ми и дъщеря ми. В никакъв случай не исках да се връщам към спомените си за умрелите без време в тази къща. Страхувах се, че ако това се случи, няма да мога да се справя с чувствата си, че ще им се отдам и ще потъна в тях. И Евгения беше разбрала състоянието ми и се опитваше да ми помогне. Може би не на мен, а на себе си... Мисля, че още докато е звъняла на вратата ми, е осъзнала каква голяма грешка е направила, идвайки в този дом, но вече нищо не можеше да се върне назад. И макар да не й бе присъщо, и тя като мен се опитваше да прикрие чувствата си. Но дали бе възможно? Или толкова лесно? Да си с човек, изгубил най-близките си, в неговата къща, изпълнена със спомените за тях? Но тя се опитваше с всички сили да преодолее това неволно усещане.
– Морето не се вижда – продължи тя играта на сляпа баба. – Холът в къщата на Хейбели гледаше към пристанището, морето можеше да го усещаш буквално под краката си. Денем слънчевите лъчи, вечер – блясъкът на луната просто те заслепяваха. Но и тази гледка си има своята хубост. Не знам защо, но тези неподдържани стени, покриви, комини по това време на денонощието ми изглеждат дори приятно.
– Няма да повярваш, но тъкмо преди да дойдеш, и аз си помислих абсолютно същото! Това струпване на бетон и тухли по странен начин ми хареса.
Дръпна да затвори пердето и се обърна към мен с леко изкуствена усмивка.
– Сигурно не е важно това, което гледаш, а онова, което видът му събужда в теб?
В миг помежду ни възникна усещането за такава близост, че очаквах да дойде и да ме прегърне. Но не го направи, а само ми подаде маргаритите.
– Къде да сложим цветята?
– Трябва да имам някаква ваза – рекох и ги поех. – Ще ги натопя и веднага идвам.
– Ако има нещо, което да свърша? – обади се тя, докато аз вървях към кухнята.
– Не, няма, всичко е готово! Ти сядай на масата! Там отдясно има един стар грамофон, още работи. До него трябва да има и плочи. Ако искаш, сложи някоя – хрумна ми след минута-две.
– Грамофон ли? Ааа, видях го. Откога не съм слушала плочи!
Оставих Евгения да разглежда старите ми плочи на 45 оборота и влязох в кухнята. Беше важно да намеря някаква ваза, защото от години в къщата не се беше появявало нито едно цвете. Слава богу, имах късмет – намерих я, без да ровя много-много. На втория рафт в шкафа открих кафявата ваза на бели цветчета, която Гюзиде беше купила преди години. Цялата беше прашасала, измих я на чешмата. Докато я пълнех, от хола долетя приглушеният глас на Мюзейен Сенар42: „Тази вечер обиколих всички механи в Истанбул / търсих следите от устните ти по чашите, а душата ми искаше да се напия...“.
