„Да беше избрала някоя по-весела песен“, мина ми през ума, но нямаше как да й го кажа. Поставих маргаритите във вазата и се върнах в хола. Евгения седеше на креслото до грамофона и продължаваше да разглежда плочите. Като усети, че влизам, вдигна поглед към мен.
– Още една плоча избрах, пак на Мюзейен – „Аз съм огън, горя без пепел и без дим...“. Не знам, дали ти харесват песните, които избрах?
– Хубави са, но са малко тъжни...
Погледът й стана дълбок, като на посветен монах.
– Не са по-тъжни от живота, Невзат.
– Така е, но нека тази вечер да гоним тъгата надалече. Става ли?
Погледна ме, сякаш искаше да ми каже: „Това възможно ли е изобщо?“. Не задълбах в това, а само я подканих:
– Добре, да сядаме на масата.
Изправи се, направи няколко крачки към масата и отвори широко очи:
– Невзат, какво е това?!
– Ястия – отвърнах с възможно най-естествения си глас. – Добре изглеждат, нали?
– Малко е да се каже „добре“! Превъзходно! Изглеждат великолепно! Маринован лаврак, лакерда, риба тон, чирози от скумрия... Къде намери всичко това?
Още преди да съм й отговорил, посочи друга чиния:
– Тарама хайвер, риба тон, артишок... Какво си направил, Невзат? Имамбаялдъ, спаначена салата, фава, хайдари, саликорния43... А това пък какво е? – Сочеше към някаква зелена салата, която и аз не знаех каква е. – Стой, не ми казвай! – Взе малко с вилицата и я опита. – Салата с бабина душица. Страхотна е! Правят я в Антакия. Няма я дори и в нашата „Татавла“! Как си ги приготвил всичките тия неща?
Евгения сякаш се беше поуспокоила. Като я виждах така, и моето напрежение взе да спада. Съвсем развеселен, продължих да се хваля:
– Ти опитай и задушената риба, пък после пак ще приказваме!
Онова радостно учудване отново се появи на лицето й.
– Къде успя да намериш тоя рофус44?
– Да са живи и здрави приятелите! Изпратиха ми го от Фетхийе45! Едно средиземноморско съкровище от две килца и половина...
– Невзат, кажи ми истината! Кой приготви всичко това?
Повече не можех да крия, но се направих още малко на важен.
– Чакай, първо да сложим това някъде!
На масата обаче нямаше никакво място и аз поставих вазата с цветята на малката масичка за кафе. Евгения стоеше все така права, без да откъсва очи от мен.
– Седни, защо все стоиш на крака? – подканих я пак аз.
Думите ми отново я напрегнаха.
– Къде да седна?
– Където искаш, Евгения. Само двамата сме.
Разположи се на един стол близо до прозореца. Аз седнах срещу нея. Нетърпеливо повтори въпроса си:
– Е, разправяй, господин инспектор, кой ти приготви всичко това?
– Ако ти кажа, че съм аз, естествено, няма да ми повярваш. Нали така?
Погледна ме, сякаш ми казваше: „Не го прави, Невзат!“.
– Добре, ще ти кажа кой е, само да налея ракията.
Победоносно се усмихна.
– Е, разбрах вече, че не си ги приготвял ти. И печената риба също, нали така?
– За съжаление, не съм! Не разбирам много от готвене. И рибата, и другите неща ми ги приготви един приятел, Евгения!
Докато сипвах ракията, повтори едно към едно думите на Ариф уста, които още звучаха в ушите ми:
– И ти каза да я печеш на слаб огън и в никакъв случай повече от трийсет минути, нали?
– Точно така ми каза!
Докато й пълнех чашата, попита:
– А кой е този твой приятел?
– Майстор Ариф. По-рано е имал свой ресторант, като теб. Ариф уста Текирдалията.
– Ариф уста ли? – повтори Евгения, поставяйки гарафата обратно на масата. – Никога не съм го чувала.
– Той отдавна не се занимава с това, но познава баща ти и каза много хубави неща за него.
Стана й приятно от думите ми.
– Защо не го доведеш в „Татавла“? – каза, докато доливаше вода в ракията ми, и хвана своята чашка с леко треперещите си пръсти.
Не я разреждаше.
– Е, добре дошла! – отвърнах и понечих да се чукнем.
